Статер, 5 век пр.Хр., Олимпия

ГЛАВА ТРЕТА. МУЗЕЙНОТО ДЕЛО В БЪЛГАРИЯ

НАЦИОНАЛНИ МУЗЕИ.

НАЦИОНАЛЕН АРХЕОЛОГИЧЕСКИ МУЗЕЙ

Най-старият държавен музей в България е сегашния Национален археологически музей. Той е приемник на Народния музей, на неговите традиции и опит в областта на музейното дело. През февруари 1947 г. влиза в сила Законът за Българската академия на науките /БАН/, според който Българският археологически институт влиза в състава на БАН. Независимо от отрицателното становище на Музейният съвет и на директора на Народния археологически музей Н.Мавродинов, Управителния съвет на БАН приема решение, публикувано като Постановление на Министерския съвет от 3 ноември 1948 г., с което Народният археологически музей се прехвърля към БАН и се обединява с Археологическия институт. През 1951 г. музеят е преименуван от народен в централен, а от 1969 г. е национален, развиващ научно-изследователска дейност.
Най-големи трансформации се извършват в музея през 1948 г. Тогава се предават на Националната художествена галерия музейните предмети от художествения отдел на Народния музей. Само малка част, главно икони се прехвърлят в средновековния отдел. Другата важна задача пред музея през 1948 г. е възстановяването на музейната експозиция пострадала по време на бомбардировката на 30 март 1944 г. След упорита работа, музейните специалисти успяват да подредят експозицията по стария тематико-експозиционен.позиционен план и музеят е отворен за посетители на 26 септември 1948 г.
В първите години след обединението, музеят и институтът са равно поставени в структурата на Археологическия институт и музей към БАН. Те имат общ научен съвет и директор, общи задачи – научно-изследователски, теренни, публикации. Директорът Димитър Димитров успява да балансира научно-изследователската и специфично музейната дейност. Провеждат се многобройни археологически експедиции в страната, което позволява включването в музейните колекции на цели комплекси с находки, като: селищната могила при Караново, Малък Преслав, южният некропол на Аполония, Копринка – могили 1 и 2 и др. В музея постъпват и част от многобройните материали разкрити в тракийския град Севтополис. Тези многобройни археологически открития, заедно с археологически паметници от София, Плиска, Преслав и Нови пазар са експонирани в специална изложба посветена на проведената през 1950 г. в София Научна археологическа конференция.
От началото на 60-те години започват и международните изяви на музея. През 1960 г. е организирано гостуване на археологическа изложба в Париж, а през 1963 г. в Есен. Същевременно се пораждат и някои сериозни затруднения в музейната работа. От една страна това са вътрешно организационни проблеми породени от съвместната работа на музея и института, а от друга, с разширяването на музейната мрежа в страната, все по-трудно Националния археологически музей може да обогатява колекциите си.
Стогодишнината от създаването на Народния музей се отрази с подреждане на нова експозиция на музея, тържествено открита на 4 март 1993 г. През същата година излезе брошурата “Сто години Национален археологически музей” и се възстанови издаването на “Годишник на Народния музей”.
От времето на Народния музей и до днес Националният археологически музей се помещава в най-старата, запазена и до днес сграда в София – Буюк-джамия. Тя е строена в края на ХV век по заповед на султан Мехмед II. Днес музеят има четири отдела: праисторически, античен, средновековен и нумизматичен. В тях се съхраняват 45 хил. фондови единици – основен музеен фонд 300 000 единици нумизматичен фонд. Музейната библиотека разполага с 17 089 тома научна литература, тясно специализирана в областта на археологията.
Най-богатата колекция на музея е нумизматичната. Тя се натрупва от самото създаване на Народния музей. Още през 1880 г. постъпват първите монети открити в София при работа по пристройката на двореца. През 1907 г. в Пловдив е открито съкровището с елинистически сребърни монети на Скосток. След това постъпват съкровищата от с.Николаево (933 сребърни и 2 бронзови монети от 31 римски императори) и от с.Базаурт (1 430 римски монети от времето на републиката и империята). Богатата нумизматична колекция дава възможност на музея да излезе на международния нумизматичен пазар още през 1910 г. и да обогати колекцията си покупки в Париж и Мюнхен. През 1938 г. се извършва голяма размяна на монети с Държавния музей в Стокхолм, с което разширява още повече колекцията. Закупена е богатата колекция на В.Аврамов – 7 076 монети, главно от колективни находки. Постъпват находките от Режанци и Садовец, музейната колекция се обогатява и с девет от общо десетте известни в света декадрахми, както и с единствената запазена златна монета от времето на Иван Асен II. Най-голямата колекция постъпва от Девня – 120 000 монети.
В праисторическият отдел се съхраняват едни от най-интересните музейни експонати. Сред тях са множество съдове и украшения от разкопаните селищните могили и некрополи от този исторически период, като: съд от селищната могила край с.Караново с напластявания от ранната новокаменна до средата на бронзовата епоха; накити от с.Бързица, Варненско – най-ранното съкровище от българските земи с торкви и обеци – символ на положението в обществото, изработени са от злато през старо желязната епоха и мн. др.
В античният отдел са събрани многобройни паметници от античния период на нашите земи. Сред най-ценните антични паметници са: стелата на Анаксандър, един шедьовър на местната ранна антична пластика от края на VI в. пр.н.е.; сребърен медальон с образа на Зевс от Пловдивско, I в. от н.е.; мраморна статуя на бога на любовта Ерос – римско копие по оригинал на Праксител от Никополис ад Иструм, II в. от н.е.; съд, представляващ бюст на сатир, II в. от н.е. и мн. др.
Музеят разполага с богата колекция от саркофази и надгробни паметници, образци на римската провинциална надгробна пластика. Повечето от тези паметници са разкрити при археологическите разкопки провеждани от музея в римските градове Никополис ад Иструм, Никополис ад Нестум, Ескус, Рациария, Нове, Дуросторум, Марцианополис, Монтана, Сердика, Пауталия, Августа Траяна, Адрианопол и др.
Българското средновековно изкуство е представено в средновековния отдел на музея. Тук са събрани едни от най-уникалните паметници създадени по време на Първото и Второто българско царство. Сред най-интересните експонати са: потир от Плиска, Х в.; чаша на жупан Сибин от Преслав, Х в.; “Св. Теодор Стратилат” – единствената запазена рисувана керамична икона, открита при разкопки във Велики Преслав, Х в.; златни обеци-надушници от Шумен, ХIII-ХIV в.; художествена трапезна керамика от Велико Търново, техника сграфито, ХIII-ХIV в. и мн. др.
Сред най-ценните експонати на музея е Вълчитрънското златно съкровище. Неговата датировка, както и предназначението му будят противоречиви научни мнения и до сега. Предполага се, че е създадено в периода ХVI-ХII в. пр.н.е. Съкровището се състои от четири чаши (киатоси), голям съд с две дръжки и триделен съд, който е с най-сложна форма и неясно предназначение, освен това има и седем похлупака. Всички те са изработени майсторски, като една част от съдовете са украсени със сребърни орнаменти.

Литература:
100 години Национален археологически музей. С. 1993
Димитров, Д.П. България - страна на древни култури. С. 1963
Годишник на Народния археологически музей. т. I - Х, 1920 - 1995
Кацаров, Г. България в древността. С. 1926
История на българското изобразително изкуство. т. I, С. 1976
Протич, А. Водач за Народния музей в София. С., 1923
Karadimitrova, K. Selected Exhibits From the National Archelogical Museum. S., 1991
 

НАЦИОНАЛЕН ЕТНОГРАФСКИ МУЗЕЙ

Националният етнографски музей е продължител на Народния етнографски музей създаден през 1906 г. Още при създаването на Народна библиотека с музей през Временното Руско управление започва събирането на етнографски материали. В основания през 1892 г. Народен музей има три отдела: нумизматичен, старовековен и етнографски. С най-бързи темпове се развива етнографския отдел, което води и до отделянето му в самостоятелен музей през 1906 г. Неговите задачи и статут са регламентирани в Закона за народното просвещение от 1909 г. (разгледан по-рано в тази глава). Основна заслуга за създаването но Народния етнографски музей имат проф. Ив.Шишманов, министър на народното просвещение и създател на българската теоретична школа в областта на етнографията и етномузеологията и първият директор Димитър Маринов.
Създаването на Народия етнографски музей е в унисон с европейските тенденции за изграждане на специализирани етноложки музеи започнали в края на ХIХ в. Българският етнографски музей има преимуществото да работи с относително жива, традиционна народна култура до края на 40-те години на ХХ в. Три генерации български етнолози, фолклористи, езиковеди, лингвисти, изкуствоведи, художници, музиковеди и историци събирата, съхраняват и експонират етнокултурното наследство на българите. До Втората световна война своя принос за развитието на музея дават: Й.Георгиев, д-р М.Панчов, Ст.Л.Костов, А.Стоилов, Г.Баласчев, проф. Л.Милетич, П.Чилов, С.Чилингиров, д-р Е.Петева, проф. Кр.Миятев, Хр.Вакарелски и др. В резултат на огромната музеожка работа, постепенно от различните отдели на музея се отделят и създават нови културни институти като: Български исторически архив - приемник на архива на Възраждането преминал в Народната библиотека в началото на 20-те години, картини със сюжети от народния бит се предавата в Националната художествена галерия, по-късно се обособяват и научните институти по етнография (1949), по музика (1951), по фолклор (1972).
През различните исторически периоди музеят е под егидата на Министерството на народното просвещение (до 1946 г.), на Министерството по информатика и култура (1946-1949) и на Българската академия на науките като част от Етнографски институт и музей (от 1949 г.).
 Чрез многобройни изложби в чужбина музеят разкрива традиционния бит и култура на българите - Анверес (1894), Париж (1900), Сент Луи (1904), Лиеж (1905), Берлин (1914), Женева (1914), Лондон (1922, 1928, 1968, 1989-1991), Варшава (1923), Ню Йорк (1923), Прага (1923, 1938, 1968), Хага (1930), Рим (1931), Хелзинки (1937), Франкфурт на Майн (1942), а в периода 1951-1952 г. музеят гостува във всички бивши соц. страни, включително и в Китай. Етнографски изложби посветени на традиционната култура и изкуство на българите съпроводени с лекции разкриващи тяхната самобитност се посрещат с голям интерес в Австрия, Гърция, Франция, Канада, САЩ, Япония, Австралия, Сирия и страните от Латинска Америка. Най-многобройни международни прояви музеят има през периода 1970-1987 г. Те са свързани с подготовката на честването на 1 300-годишнината на Българската държава.
Националният етнографски музей е национален етноложки и етномузеоложки център с международно признание. Той се изгражда през последния век с усилията на своя колектив и в тясно сътрудничество с преподавателите от Софийския университет “Св. Климент Охридски” и учените от БАН. Научните резултати се публикуват на страниците на Известия на Народния етнографски музей излизащи от 1907 до 1975 г. През 1975 г. започва да излиза четири пъти годишно сп.”Българска етнография”, сега етнология.
Националният етнографски музей разполага с огромен музен фонд състоящ се от следните колекции:
“Българско народно облекло” - най-богатия музеен фонд, съхраняващ оригинални комплекти костюми и отделни образци от традиционните дрехи, както и свързаните с тяхното изработване високохудожествени шевици, тъкани и метални накити, представляващи уникални културни паметници. Те са най-пълноценен източник за разкриване на етническото единство и многообразие на традиционната българска култура. Музейните експонати са от ХIХ - началото на ХХ в., но отделни образци са свързани с българското средновековие. Колекцията от костюми обхваща цялата историко-етническа територия на българския етнос: двупрестилчена, сукманена, саяна и еднопрестилчена женска, белодрешна и чернодрешна мъжка носия, комплекти от детски традиционни костюми.
“Тъкани, шевици и кенета” - едно неоспоримо богатство на домашната текстилна индустрия от ХIХ до средата на ХХ в. Най-многобройни са малките по размери текстилни произведения: престилки, пояси, пешкири, възглавници, торби, детски пелени, колани и др. Многобройни са и едрите тъкани - черги, козяци, китеници, рогозки, килими и др. Сред най-интересните образци са произведенията на везбарското изкуство - шевици върху различни тъкани, дребни плетива - кенета и др.
“Медникарство” - тук са включени изделията от кована мед. Те обхващат медникарския занаят от почти всички градски центрове от ХVII до ХХ в. голяма част от медните съдове са с датирани надписи. Музеят разполага и с богата сбирка от оловно-калаени съдове.
“Ковано желязо и занаяти” - желязообработващите занаяти имат вековни традиции по българските земи. В музейните фондове са събрани образци на ковашки изделия и инструментариум от различни видове ковашки работилници.
“Златарство” - богатата колекция, предимно от женски накити - обеци, надушни висулки, прочелници, филигранни игли за коса, тежки момински и невестенски косичници, урбуси, пафти, гердани и мн. др.
“Пастирска дърворезба” - една от най-богатите колекции. В нея са включени - лъжици, лъжичници, овчарски чаши, просфори (печати за хляб), хурки, хомоти, геги, столчета, свещници, лешникотрошачки и др. от ХIХ-ХХ в. Тук са включени и пастирски музикални инструменти - кавали, свирки, двоянки, гъдулки, гайди. Към тази колекция се отнасят и предмети изработени от кост и рог - барутници, костени амулети, плочки за украса на овчарски кожени торби (вулии) и дисаги, дръжки на ножове, саби, пищови, кремъклии пушки и др. Богатата сбирка от различни видове пушки, саби, ножове и др. е обособена в отделна колекция “Оръжия”.
“Българска народна дърворезба и архитектура” - пресъздава елементи от интериора и фасадите на българските възрожденски къщи - домашни иконостаси, долапи, врати, Колони, парапети, капаци на прозорци, ракли, елементи от тавани и др.
“Керамика” - една от най-разнообразните колекции обхващаща всички видове грънчарски изделия от цялата територия на българските земи. Наред с традиционните битови съдове, тук са запазени и особени глинени издилия - сватбени крондири (съдове за вино), плоски съдове за ракия (за носене в пояс), ръкатки (за носене на храна на полето) и мн. др.
“Земеделие и животновъдство” - обхваща традиционните поминъци на българите. В разнообразната колекция са представени различните сечива и земеделски инструменти свързани със сезонните селскостопански дейности за посев, отглеждане и прибиране на реколтата. Многобройни са и музейните предмети с животновъдството в българските земи.
“Обреден реквизит” - в тази колекция са събрани многобройни предмети, които имат важна роля в празнично-обредната система на българите, както и в някои лечебни практити и магии. Всеки предмет се изработва за определен обряд и е свързан само с него. Така чрез него се материализират идеи, чувства, настроения, заклинания и др. Фондът включва: суровачки, кукерски маски, златни амулети и вотиви, мартеници, обредни хябове, писани великденски яйца и мн. др.
В музея има и други колекции: “Изобразително изкуство”, “Чуждестранно изкуство”, “Църковна утвар” и др. в които са включени многобройни музейни предмети събирани през сто годишната му история.
Експозиционната работа на Националният етнографски музей е много разнообразна. Малката експозиционна площ не дава възможност музея да разполага с постоянна експозиция. Ето защо богатствата на музейните фондове се разкриват чрез създаването на тематечни иекспозиции и изложби, една част от които гостуват в страната и чужбина. Ето една част от изложбите организирани през 90-те години:
“100 години Народен етнографски музей” - в нея се показват едни от най-ценните експонати на музея събирани през последния един век. В резултат на умелия подбор на атрактивни и уникални предмети, някои от които се експонират за първи път, се пресъздава традионния бит и култура на българите. Преработен и съкратен вариант на юбилейната изложба е експонирана през 1994 г. под надслов “Из съкровищницата на Народния етнографски музей”.
“Грънчарство и медникарство - паралели и развитие” - пресъздава производствения процес - обработване на глината и метала (представят се основните занаятчийски  инструменти), основни форми на произвежданите съдове, групи съдове с еднакво предназначение, както и украсата им различна, в зависимост от материала от който се изработват. Интерсното в тази изложба е съпоставянето на традиционните форми на съдовете със съвременните.
“Български сватбени носии” - е посветена на 125-годишнината на БАН. В изложбата са включени едни от най-красивите и пищни сватбени облекла от музейните фондове. Обособени са основните ритули свързани със сватбената процесия, посрещане на булката от свекървата, първата барачна нощ, водене на булката за вода и др. На края са експонирани петукраси за глава на булки от различни етнографски области на България. За по-пълна информация на посетителите се издават пътеводители за изложбата на български, английски и френски език.
“Магия за любов” - тематична изложба свързваща в едно добрите магии за здраве и щастие и голямата магия на любовта. Чрез 15 красиви носии и многоброен обреденреквизит се пресъздават първите любовни трепети на седянката, на чешмата, по Коледа и Лазаровден, сгодената мома, сватбеното шествие на младоженци, близки и сватбари. Изложбата гостува с голям успех в дома “Витгенщайн” във Виена.
“Разсеченият двор (делник и празник на бъгарите от Западните покрайнини)” - една не докосвана тема за несправедливите клаузи на Ньойския договор довел до разделянето на редица села по западната ни граница. Освен карти и снимки на разделени села в изложбата е включен автентичен етнографски материал показващ недвусмислено българския етнически характер на засегнатото население. Пресъздадени са темите: задругата - основна форма на семеен и стопански живот в Западна България, делник и празник в бита на населението.
“Светът на българката” - една от най-успешните изложби експонирана в музея от май до октомври 1995 г. Тя е посветена на българската жена, която векове наред създава хармония в обществото и е негова опора и двигател. Основните теми в изложбата са: “Майка и дъщеря”, “Сътворено с любов и за любов”, “Кръговратът на живота”, “Между видимия и невидимия свят”, “От традицията към модерните времена (от средата на ХIХ в. до 20-те години на ХХ в.)”, “Съвременната българка”. Веднага към нея се проявява интерес от чуждестранните специалисти, изложбата е поканена да гостува в Япония за 6 месеца.
“Цигани от старо време” и “Български сватбени носии” са изложби експонирани в различни градове на страната. Последователно се разработват  “Надежда за добруване”, както и изложба посветена на 100 годишнината от рождението на бележития български етнограф Христо Вакарелски.
Разнообразната експозиционна дейност на музея е съпровадена с издаването на съпровождащи изложбите скромни печатни материали. Все още не е отпечатан пълен каталог на 50-хилядния музейните фондове. С помоща на дарение от кралство Испания започва издаването на поредица албуми първият от тях е албума “Обредно изкуство - из съкровищницата на Националния етнографски музей”. В него са представени десетки предмети, свързани с магико-религиозните вярвания и представи на българския народ - обредни хлябове, писани великденски яйца, различни видове амулети, малки икони, кръсчета, вотиви и др.

Литература:
Ковачева-Костадинова, В. Из историята на Националния етнографски музей (Летопис на един отдел). Българска етнография, кн. 2, 1994
Вакарелски, Хр. Българска етнография. С., 1977
Обредно изкуство - Из съкровищницата на Националния етнографски музей. С., 1995
 

НАЦИОНАЛЕН ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ

Националният исторически музей се основава на 1 април 1973г. с цел да издирва, събира, съхранява, проучва, обнародва и експонира веществени и документални паметници, свързани с цялостната история на българския народ. В първите години от неговата дейност, основната задача е да се създаде представителна музейна експозиция в чест на 1 300-годишнината на българската държава.
Експозицията на Националния исторически музей е открита на 2 март 1984 г. Тя е разположена в сградата на Съдебната палата, на два етажа с обща площ около 10 хил. кв.м. В първоначалния вид на експозицията са изложени 5 600 историко-художествени паметници от националния музеен фонд. Хронологическите рамки на представените паметници обхващат времето от началната поява на човека в нашите земи, преминава се през времето на траките, на българите и славяните, средновековната българска държава, епохата на Възраждането и се завършва с Руско-турската освободителна война.
Сред праисторическите паметници най-забележителни са златните предмети от Варненският халколитен некропол. Те се датират от средата на четвъртото хилядолетие пр.н.е. Интересното тук е, че в някои гробове липсват скелетите, а са открити моделирани глинени маски, които не са изпечени, а само изсушени на слънце. Лицето е изобразено със златни пластинки разположени на мястото на носа, очите, устата, в дупчиците на ушите са поставени златни халкички, а на челото нещо като диадема.
Най-интересни са предметите наподобяващи скиптри, които символизират светската власт, която те са притежавали приживе. Скиптрите завършват в горния край с брадва-чук, а дървената им дръжка е обвита със златни прешлени. От разкопаните 240 гроба, най-много злато (над 1 килограм) се среща при четири погребения, а отделни украшения в още десетина гроба. Ясно е, че златото е притежание само управляващата върхушка. Халколитните символи на властта показват общественото развитие през IV-то хил. пр.н.е. в нашите земи и дават основание да твърдим, че нашите археолози са открили най-старото злато обработено от хората в света. Златни украшения от тази епоха са открити и в с.Дуранкулак, Хотнишкото находище от енеолитно селище и др.
Едно от най-интересните съкровища открито в нашите земи е Рогозенското. Днес то е експонирано в дъното на представителната зала на Националния исторически музей. Невиждано до сега по своя брой – 165 сребърни и позлатени съдове. Една част от тях са богато украсени, изобразени са сцени от античната митология, други имат надписи. Всички те са една чудесна илюстрация на за развитието на тракийската туревтика.
Едно от най-старите находища показващо специфичния зверинен стил на тракийското изкуство е Летнишкото съкровище от времето на одриския цар Котис (385-359 г. пр.н.е.). От същия период е и съкровището от с.Борово, Русенско. То се състои от три сребърни ритона, каничка и голяма купа. Върху три от тези съдове има ясни надписи, че са произведени в работилниците на тракийския цар Котис.
Завземането на Тракия и превръщането и в римска провинция, довежда до мащабно строителство на градове, крепости и пътища. От тях до нас достигат многобройни паметници. Сред най-интересните са: мраморна глава на Атина, II в.; бронзова глава на император Гордиан (235-238), с.Никюп; многобройни надгробни паметници; фрагменти от статуята на император Траян, с.Малък Преславец, Силистренско, издигната около 107 г. Сред най-забележителните римски паметници по нашите земи е мозайката от вила Армира край Ивайловград, експонирана в централната зала на музея. Мозайката изобразява портрет на собственика на вилата и двете му деца. От двете им страни са разположени, от едната страна Дионис и Ерос, а от другата страна, която е доста разрушена е останал само бога на дивата природа Пан. В другите пана са изобразени различни богове, полубогове, сатири. Независимо от доста увредените части, мозайката е майсторски изработена и независимо, че е двуцветна, изразните средства с които си служи местния майстор представят ярко образите в композициите.
Средновековната българска държава заема половината от експозиционната площ на първия етаж на музея. В централната зала са експонирани елементи от каменната пластика и колоните с надписи от времето на Омуртаг и Иван Асен II. Сред най-атрактивните паметници от това време е Преславското златно съкровище от кр. IХ нач. Х в. То е открито в местността Кастана, на 3-4 км северозападно от дворцовия комплекс на Велики Преслав. За датирането му помагат византийските монети които са намерени заедно с над 150 златни и позлатени накити. Съкровището е укрито вероятно при завладяването на българската столица от Йоан Цимисхий през 971 г. Диадемата е изработена с прилагането на най-съвършената по това време златарска техника на византийския клетъчен емайл. Няма равна на себе си и двустранната огърлица изработена от злато с украса от преградъчен емайл в зелен, син, червен, жълт и бял свят, перли, планински кристал и стъкло.
Специална експозиционна зала е посветена на делото на Св.Св. Кирил и Методий и на българската писменост. Представени са паметници с не разчетеното все още руническо писмо на прабългарите. От глаголическият период на средновековната българска писменост са запазени малобройни паметници, един от тях е експониран тук – Рилските глаголически листове от ХI в. Уставното писмо е запазено в неговия първоначален вид на няколко керамични плочки създадени в преславските работилници за рисувана керамика през IХ-Х век. Най-старият цялостен надпис на кирилица достигнал до нас е върху печата на Георги Синкел, български висш сановник на българската църква от кр. IХ в. Най-ценният надпис от това време е върху надгробния паметник на чъргубиля Мостич. От най-старите ръкописи са изложени: триод от кр. ХI в.; Слепченския апостол и Битолския триод от втората половина на ХII в.; Банишкото четвероевангелие – кр. ХIII в.; Добрейшовото евангелие (копие) – ХIII в.; Боянския псалтир, ХIII в.; Софийския псалтир на цар Иван-Александър, пергамент, 1337 г. и др.
Сред най-интересните експонати от средновековната българска държава са символите на светската власт: златният кръгъл медальон на хан Омуртаг, оловният печат на цар Калоян, на лицевата страна на който е гравирана Богородица, а на обратната страна надпис “Калоян, цар на българите”, златен печат на цар Константи Асен (1257-1277).
Периода на най-висок духовен подем на българите е Възраждането. Експозицията обхваща целият втори етаж на музея. Тук са подредени няколко тематични раздела: Стопанско и културно развитие, Движение за новобългарска просвета, Борба за църковно-национална независимост, Националнореволюционно движение, Освобождението на България. Сред най-интересните експонати в тази част на експозицията са: Рибният буквар на д-р П.Берон, печатът на първото светско взаимно училище в Габрово, първите учебници, като Славяноболгорское детоводство за малките деца, на Неофит Бозвели и др., с оригинални предмети и документи е разкрита революционната дейност на Г.С.Раковски, Л.Каравелов, Хр.Ботев, В.Левски, Ст.Стамболов и др., в отделна зала са експонатите свързани с героичното Априлско въстание, интерес представлява и оригиналната карта на България разглеждана по време на Цариградската конференция през 1876 г.

Литература:
Венедиков, Ив. и др. Национален исторически музей. Пътеводител. С. 1985
Национален исторически музей. План. С. 1994
Димитров, Б. и др. Национален исторически музей. Пътеводител. С. 1995
 

НАЦИОНАЛЕН ВОЕННО-ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ

По време на Втората световна война реликвите на Главния военен музей са укрити в БНБ. Веднага след края на войната се подновява музейната работа и през есента 1945 г. се отваря възстановената експозиция на ул.”Московска” № 15.
От април 1946 г. са утвърдени и влизат в сила нов Правилник за работа на отделение “Военни музеи, паметници и гробове” и Правилник за службата на “Военния художник и военния скулптор” към Главния военен музей. През 1948 г. е извършено първото основно преустройство на музейната експозиция, като са включени експонати от Отечествената война на България 1944-45 г. От 1949 г. музеят е преименуван в Централен музей на народната войска. През 1951 г. за директор на музея е назначен младия историк Анчо Анчев, който поставя понататъшното развитие на музея върху научна основа. Повишената роля на музея, разширените му функции и повишените изисквания към неговата дейност налагат да се потърси по-функционална сграда за разполагане на новата музейна експозиция. През 1952 г. се предава на разположение на музея сградата бившия инвалиден дом на бул. “Скобелев” № 23, където се е помещавало Военномедицинското училище. След основна реконструкция на сградата, там е разположена новата експозиция на музея. През 1989 г. започва разширяване на музея. Централната експозиционна сграда е съборена и на нейното място започва изграждането на нова модерна сграда, но поради на липса на средства, строежа е замразен. Така Националният военно-исторически музей остава за продължителен период от време без експозиция.
Националният военно-исторически музей /НВИМ/ е централен военен културно.просветен и научноизследователски институт в системата на МНО. Той е призван да събира, изучава, съхранява и пропагандира българската военна история за целите на патриотичното възпитание на нацията.
Музейният фонд на НВИМ е много богат. Натрупван десетилетия, той сега наброява над 130 000 фондови единици. Те съхраняват при добри условия, като за най-ценните експонати има климатична инсталация. Парадоксално, е че преди известно време в музея постъпва парче от българската светиня – Самарското знаме, което е било прибрано от опълченец по време на боевете и съхранявано в домашно условия, сега при предаването му, то е в по-добро състояние от знамето пазено при специални климатични условия.
Музеят разполага с много уникални и ценни експонати. Сред тях е меч от ХII-ХIII в. белязан с два триъгълни знака, това е много рядко срещан символ, който показва владетелската принадлежност на оръжието. Предполага се, че този меч е бил на западноевропейски крал преминал през нашите земи по време на кръстоносните походи. Работната хипотеза е, че това е меча на Балдуин Фландърски.
От българското средновековие в музея има много малко експонати, тъй като голяма част от най-добрите образци на средновековното ни оръжие, както и пълни бойни комплекти от доспехи са пленени по време на османското ни завладяване. В експозицията са изложени върхове на копия и стрели, ризници и един шлем от ХII-ХIII в. От периода на българското възраждане в музея се пазят личното оръжие на Г.С.Раковски, Ф.Тотю, В.Левски и др. Сред многобройните четнически знамена и на въстаниците от Априлската епопея е експонирано и Самарското знаме водило в тежките и решителни боеве опълченските ни дружини по време на освободителната Руско-турска война.
Най-богата е колекцията от оръжия , униформи и трофеи взети по време на Балканските и Първата световна война. В двора на музея са експонирани оригинали на образци от артилерията, механизираните части и бойната българска авиация.
НВИМ има и няколко филиала: Гробница – мавзолей “Александър Батемберг” на бул. “В.Левски” в София; Военен музей-костница с църквата “Св. Георги” – Военни гробища, София; Мавзолея “Владислав Варненчек” край Варна и единственият военен музей извън страната – Музеят на Първа българска армия край гр. Печ в Унгария.

Литература:
Калонкин, М. Национален военно-исторически музей. Пътеводител. с. 1982
Културно-просветни учреждения в БНА. С. 1984

НАЦИОНАЛЕН ПРИРОДОНАУЧЕН МУЗЕЙ

През Втората световна война музеят е улучен от няколко бомби и пострада значително. Необходими са дълги години за заличаване на щетите. На 1 август 1948 г. след цялостно възстановяване на сградата, експозицията е открита за посещения. От същата година музеят преминава към БАН. Извършени са и промени в ръководството му. За директор на музея е назначен д-р Нено Атанасов, а акад. Иван Буреш е определен от Общото събрание на БАН за научен ръководител на музея, както и на новоучредения Институт по зоология и на Зоологическата градина. От 1959 г. музеят е слят по подобие на другите музеи с научни институти и се нарича Зоологически институт с музей при БАН. Негов общ директор е проф. Георги Паспалев, а секцията “Музей и научна сбирка” до която е сведен музея се ръководи от ст.н.с. Николай Боев. От 1968 до 1974 г. музея се завежда от ст.н.с. Георги Пешев.
Едва през 1974 г. с Решение на Министерския съвет Националният природонаучен музей е възстановен. За директор е назначен акад. Иван Костов – минералог. Започва упорита работа по възстановяването на не зоологическите отдели, за връщането на разпръснатите по други институти някогашните музейни сбирки. Изработва се нов тематекоекспозиционен план. Експонатите от неживата природа се разполагат на първия етаж на музея, а на втория се експонира отдел “Палеонтология”. Богата колекция от птици и бозайници заема две големи изложбени зали и фоайетата, представителите на рибите и насекомите в две съседни зали, следват земноводните, влечугите, водните безгръбначни животни и паразитите. Във фоайето на четвъртия етаж е разположена ботаническа експозиция с интересни високопланински растения.
През есента на 1989 г. тържествено се чества 100-годишнината на музея. За празника се извършва огромна работа. Изцяло са реконструирани орнитологичната и палеонтологичната експозиция, както и част от “Безгръбначни животни”. В експозицията са включени нови експонати в резултат на успешните експедиции в с. Дорково, Велинградско за проучване на горноплиоценската наземна гръбначна фауна и край с. Брестле – Червен бряг, за изваждане на останките от маастрихтски (креден) мозазавър. В навечерието на вековния юбилей на музея излиза и първи брой на неговото теоретично издание “Historia naturalis bulgarica”.
От 1993 г. в музея се организира херпетологична експозиция “Живият музей – екзотика и красота”, представяща живи земноводни и влечуги, те са собственост на терариста Петър Тенчев.
Общият обем на музейните фондове надхвърля 1 млн. единици. Птиците са над 13 000 екземпляра, представящи 1 500 вида, или една шеста от всички видове птици в света. Минералите са 1 100 вида, или повече от една трета от всички минерали в света. Най-богата е сбирката от насекоми – над 500 000 екземпляра. Практически всички гръбначни животни известни в България и повечето в Европа са представени в колекцията на музея. Фондовете на музея се обогатяват постоянно. След международните експедиции в Мозамбик и Хималаите колекцията от материали от екзотичните страни се до обогати.

Литература:
Атанасов, Н. Какво загубиха Царските природонаучни институти от бомбардировките. Природознание, кн. 1-2, 1946
Атанасов, Н. Природонаучният музей при Българската академия на науките. Природа, кн. 1, 1955
Боев, З. Националният приодонаучен музей през годините. Природа, кн. 3, 1994
Боев, Н. Природонаучният музей при БАН. Лов и риболов, кн. 11, 1962
Буреш, Ив. Националните музеи при Българската академия на науките и нуждата от нови помещения за тях. Списание на БАН, кн. 2, 1969
Дренски, П. Природонаучни институти на Негово Величество Царя. В: Юбилейна книга на град София (1878-1928), С., 1928
Илчев, Д. Естествено-Исторически Музей на Н.В. Царя. Ловец, кн. 7, 1927
Консулов, Ст. Царския естествено-исторически музей в София. Природа, кн. 6, 1922
Костов, Ив. 95 години Национален природонаучен музей. списание на БАН, кн. 2, 1984
Кумански, Кр. Сто години Национален природонаучен музей при Българската академия на науките. Природа, кн. 1, 1990
 

НАЦИОНАЛЕН МУЗЕЙ “ЗЕМЯТА И ХОРАТА”

Националният музей “Земята и хората” е създаден през 1986 г. Колекцията му се създава на базата на постъпващите щедри дарения от Илия Делчев и бъдещия директор на музея доц. Михаил Малеев. Редица български предприятия и чуждестранни фирми даряват стотици минерални образци. Общо над 200 души са частните лица дарили на музея кристали и други материали. Средствата за преустройството на стария военен арсенал се набират и постъпват от ДОО “Тринадесет века България”. След основен ремонт и приспособяване на огромната експозиционна зала, към нея е пристроена административната част, в която има и лекционна зала оборудвана с модерна аудиовизуална техника. Вътрешното оформление е дело на художника Теофан Сокеров, чрез неговите забележителни стенописи.
Официално Националният музей “земята и хората” е открит на 19 юни 1987 г. Той е сред малкото модерни музеи създадени през последните години. Експозиционната площ на музея е 4 хиляди кв. метра. Там са експонирани над 3 хил. от общо 20 хил. музейни образци от неживата природа, които притежава в своите фондове музея. Експозицията се дели на шест раздела: Гигантски кристали, Минерали на земята, Индустриални минерали, Суровинна база на България, Скъпоценни и полускъпоценни камъни, Нови материали.
Музеят притежава една от най-уникалните колекции от гигантски кристали в света. Те са дарени от българският геолог Илия Делев през 1985 г. Той е роден през 1921 г. в с. Ивански, Шуменско, но е живял и работил в Бразилия. Тук са експонирани уникати от кварц, топаз, шпинел, корунд и др.
В раздела Минералите на земята са експонирани различните минерални видове изграждащи земята. Сред експонатите са както широко застъпените минерали, така и най-рядко срещащите се само в отделни места на света. От общо съхраняваните във фондовете на музея 1 077 вида и над 200 разновидности на минералите в 22 витрини са експонирани само една малка част от тях. В раздела Индустриални минерали са показани “полезните” минерали, тези които човека използва за получаване на разнообразни материали. От 1525 образци са експонирани само 490, а останалите се съхраняват във фондохранилището. В експозицията посветена на Суровинната база на България са представени всички полезни изкопаеми добивани у нас. Във фонда минералното разнообразие на България е групирано по класове и на регионален принцип. Общо се съхраняват 1647 образци от висока музейна класа.
Сред най-интересните колекции е Скъпоценни и полускъпоценни камъни. В нея са представени всички скъпоценни камъни – диамант, изумруд, аметист, топаз, опал, гранат, ахат и мн. др. Те са експонирани в естествен вид и шлифовани за ювелирни цели. Най-впечатляващи са и чудесно подбраните образци от различни видове ахат наподобяващи природни пейзажи. Сред полускъпоценните камъни има много рядко срещаните чаротей, някои видове малахити и т.н.
В сбирката Нови материали, за разлика от другите сродни музеи, тук са представени образци произведени на основата на минералните суровини от България и водещи фирми в света. Повечето експонати и тук са дарени от институти, фирми и предприятия от България, русия и Испания. Така например едни от най-интересните образци са стъкло керамиката и изкуствено базалтово стъкло от Испания, пълнители за бетон, феромагнитни и др.
Музеят разполага и с богат обменен фонд от 2 509 инвентарни единици. Те са предназначени за участия в борси за обмен на минерали в страната и чужбина. Към музея функционират и няколко лаборатории: за фотографиране на минералите, за изработване на препарати за микроскопски изследвания и шлифоване на скъпоценни камъни и златарско ателие.
Освен постоянната експозиция в музея се организират ежегодно и тематични експозиции. В тях се показват новите постъпления във фондовете, регионални и монографични колекции, представят се постиженията на фирми и научни центрове в областта на науките за Земята, опазването на околната среда и минералите, приемат се гостуващи изложби на културни и научни институции от България и чужбина. Музеят комплектува и пътуващи изложби с които той гостува на заинтересовани институции. Ежегодно се провеждат минераложки теоретични конференции и симпозиуми посветени на екологията.
Музеят се развива и функционира като национален център за естетическа култура, образование и научни знания в областта на минералите и материалите. Благодарение на отличната акустика и неповторимата атмосфера на експозиционната му зала, той е домакин на много културни прояви – концерти, спектакли и изложби. Ежегодно се провеждат международни конкурси за инструменталисти и композитори “Музиката на Земята”, посветен на 22 април – деня на Земята.
Сред най-посещаваните изложби са тези при които става съчетаване на неживата със живата природа. Така например ежегодните изложби “Екзотика” в които се показват най-екзотичните животни от нашата планета съчетани с образците от гигантски кристали привлича най-широка публика. Изложби като “Тера инкогнита”, “Да спасим влечугите” и много други допринасят за популярността на музея. Средно годишно музеят има около сто хиляди посетители и още над 70 хил. зрители посетили концерти и изложби.
Националният музей “Земята и хората” е един от малкото музеи у нас разполагащ с добра материална база, която се използва най-ефективно. Ръководството на музея показва едно модерно разбиране за функциите на музея в съвременното общество и го превръща в притегателен център за различни посетители, от децата до световните специалисти в областта на минералогията.

Литература:
Национален музей “Земята и хората”. С. 1995
Райчев, М.Г. Музеи, старини и паметници в България. С. 1981
Енциклопедия България. С. 1984
Златна книга на дарителите в Народна Република България. С. 1989
 
 
 

НАЦИОНАЛЕН ПОЛИТЕХНИЧЕСКИ МУЗЕЙ

В края на ХIХ в. се създават първите музеи свързани с големите научни и технически открития. Те бързо завоюват голяма популярност сред музейната публика и довеждат до промяна в традиционното мислене, че в музеите човек може получи представа само за миналото. Атрактивните политехнически музейни експозиции дават на съвременника една възможност да се срещне с най-новите научни и технически открития и чрез непосредствена демонстрация да вникне в техническия прогрес на човечеството.
Възникването на музей на техниката в България върви успоредно с индустриализацията на страната от края на ХIХ в. През 1885 г. в Русе се създава първото в страната техническо дружество с председател инж. Симеон Ванков. В неговия Устав се набелязва задачата да се създаде музей и техническа библиотека, чрез които да се съдейства за развитието на техниката в България. Сред учредителите са и руски офицери от речния флот, които са били запознати с дейността на Московския политехнически музей, създаден през 1872 г. след провеждането на първата Всерусийска Политехническа изложба. Оценявайки голямата роля която изиграва този музей за техническото развитие в родината им, те препоръчват и в България да бъде създаден технически музей чрез който да се популяризират научните открития и тяхното приложение в икономиката. Благоприятната обстановка създадена от правителствата на Ст.Стамболов и К.Стоилов през 90-те години на ХIХ в. в областта на насърчаването на родната индустрия допринася за бързият технически ръст на промишлеността.
Крупен успех в областта на популяризирането на техниката в България бележи провеждането на Първото пловдивско търговско-промишлено изложение през 1892 г. На него са представени и редица технически открития и техните приложения в новосъздаващата се българска индустрия. През 1893 г. се създава Българското инженерно-архитекттурно дружество /БИАД/. То също се заема да  създаде първообраза на технически музей в страната, но идеята не е реализирана. През 1897 г. К.Величков внася проек на Закон за Държавен промишлен-търговски музей, който да популяризира българските промишлени и технически постижения. На следващата година музеят е открит към Министерството на земеделието и търговията. В началото на ХХ в. се разкриват подобни музеи и към промишлено търговските камари във Варна и Русе през 1903 г. и в Пловдив през 1904 г. За съжаление, много скоро, през 1909 г. те са затворени и още дълго време в техническата литература ще се говори за необходимостта от създаването на политехнически музей в страната.
Едва през 1957 г. с Разпореждане N 486 на Министерския съвет се създава Политехнически музей към Българската академия на науките. За съжаление, това е само началото на продължилите години наред родилни мъки на българския технически музей. От 1960 г. музеят е прехвърлен от БАН към Министерството на просветата и културата. През 1968 г. с постановление музея е включен в състава на националните музеи. Създава се Инициативна група към Централния съвет на научно-техническите съюзи /ЦС на НТС/, която има задача да подпомогне откриването на политехническия музей. Създава се Музеен съвет, който заедно с групата от ЦС на НТС разработват основните насоки на дейността музея. Започва да функционира и Дружество на приятелите на политехническия музей, в което се вклячват над 80 опитни инженери, учени, техници и ветерани на техниката ва България.
В резултат на привличането на многобройни доброволци, малобройният персонал на музея успява да започне осъществяването на амбициозна програма за комплектуване на колекциите. Политехническият музей налага специална политика за формиране на колекционерска страст към стари технически образци. Така постепенно нараставаст постъпленията на музейни предмети. Сега в музейните фондове се числят 19 200 единици, като 16 хил. съставляват основния фонд. В него се намират едни от най-интересните образци от националната ни техническа история, различни уреди, модели на технически съоръжения и мн. др.
Тъй като 24 години Националният политехнически музей не разполага със собствена експозиционна сграда, то той и неможе да разкрие постоянна експозиция. по различни поводи от фондовете на музея се организират временни изложби, които се радват на огромен интерес особенно сред младежта. Едва през 1992 г. на музея е предоставена сградата на ул. “Опълченска” 66, където сега се намира неговата постоянна експозиция, администрацията, реставраторското ателие и част от музейния фонд.
Постоянната експозиция е разгърната на площ от 900 кв.м. В нея са включени оригинални експонати от колекциите на музея подредени в 24 тематеко-експозиционни комплекса: Времеизмерване, Геодезия и картография, Минно дело и металургия, Мерки и теглилки, Домашна техника, Изчислителна техника, Пишещи машини, Фототехника, Кинотехника, Астрономия, Физика, Съобщителна техника, Радио и телевизия и др.  Музеят разполага и с малка зала за временни изложби и демонстрационен кабинет по физика, за работа с учащи се. Националният политехнически музей притежава и огромна кинозала, както и с богата специализирана библиотека съдържаща 28 хил. тома, научен архив с над 2 хил. единици и др. Музеят съхранява кино, фото и видеоархиви, както и лични документи и художествени творби с техническа тематика.
Броят на посетителите на музея непрекъснато нараства,като през 1995 г. надхвърля 116 хил. души. Основната аудитория са учащите се, които предпочитат “експлоаториума” на музея, в който наблядават демонстрациите на основни физически явления. Основната дейност на музея, свързана с публиката е насочена към организирането на различни тематечни изложби, разкриващи богатствата на музейните му фондове. През последните години са представени следните изложби: “Стъклото - хилядолетен спътник на човека”, “Спомени за българската индустрия”, “Геодезични уреди и карти”, “Вело-мото ретро салон”, “История на българската химическа наука”, “Запознайте се с музея на науката и техниката”, “Компютрите в музеите” и мн. др.
В Националния политехнически музей са гостували изложби на сродни музеи от Прага, Париж, Москва, Делхи, Бълно и др. Негови изложби са организирани в редица страни: Чехия, Русия, Индия, Канада, Словакия, германия, Холандия, Австрия, дания, Финландия, Сирия и др.
Националният политехнически музей провежда десетки научни конференции за отделните области на науката и техниката с което си създава авторитет сред българските учени и инжинери. Огромната научна продукция от конференции и симпозиуми се отпечатват в Годишника на Националния политехнически музей, от който до сега са излезли 18 тома. Научните сътрудници на музея участват в редица международни научни програми и публикации.
Националният политехнически музей участва много активно в музейния живот на страната. В продължение на повече от десет години той се грижи за издаването на сп. Музеи и паметници на културата. Организира няколко семинара по музейно дело, провежда специализирани музеоложки конференции и дискусии.  Музеят е представлявал България в Международния комитет на музеите на науката и техниката при ИКОМ. Поддържат се контакти с десетки специализирани музеи на науката и техниката по света и с по-голямата част от музеите в страната.
Националният политехнически музей има два свои филиала в страната. Във връзка с честването на 150-годишнината на българската текстилна промишленост през 1984 г. в старото техническо училище в Сливен е открит Музей на текстилната индустрия. В него чрез многобройни оригинални експонати се проследява развитието на ръчното и машинно текстилно производство в България. Фондовете на музея са събрани чрез дарения от текстилните предприятия в цялата страна. Експозицията е разположена в четири зали и има следните основни раздели: Текстилно производство в България - ръчно (домашно, занаятчийско, манифактурно), фабрично-машинно, научно-технически постижения в текстилната индустрия; Сливен - родно място на текстилната промишленост в България; Действащи музейни експонати на открито - тепавица, валявица, водно задвижване на фабриката на Добри Желязков; Поява, развитие и тенденции на средното и висше текстилно образование в България.
Вторият филиал - Палатата на физиката в гр. Казанлък е открит през 1987 г.  В него се представят редица физични явления чрез уреди и апарати. Националният политехнически музей се грижи за първата водноелектрическа централа в Панчерево край София и за часовниковата кула в с. Телиш Плевенско.

Литература:
Вълчев, А. Предговор към том I на Годишник на Националния политехнически музей /ГНПТМ/. С., 1971
Вълчев, А. Характерни особености на техническото музейно дело в сегашния етап на обществено развитие. ГНПТМ, т. I, 1971
Годишник на Националния политехнически музей - София. т. I-ХIХ, С., 1971 - 1995
Демиров, Д. Възникване и развитие на музеите на науката и техниката. ГНПТМ, т. ХII, 1982
 

НАЦИОНАЛЕН МУЗЕЙ НА ОБРАЗОВАНИЕТО - ГАБРОВО

Още в първите години след Освобождението се заражда идеята за създаване на Музей на народното образование. През 1904-1905 г. в София сесъздава първият училищен музей. Той се реализира благодарение на личната подкрепа на тогавашния министър на народното просвещение проф. д.р Ив. Шишманов. С това се слага началото на системно събиране на материали за развитието на светскотообразование в България от епохата на Възраждането до съвременността. След войните тазе дейност се активизира. По време на управлението на БЗНС, при министър Ст.Омарчевски музеят е възстановен и получава голяма държавна подкрепа. През следващите години той отново е лишен от внимание и се превръща в едно хранилище на материали свързани с учебното дело в българските земи.
След Втората световна война различни просветни институти се опитват да възстановят музея, но до рештелни практически стъпки не се стига. Едва през януари 1974 г. Министерския съвет решава в сградата на най-старото пълно средно учебно заведение - Априловската гимназия в Габрово да се създаде Национален музей на образованието. На него се възлага да издирва, събира, проучва и опазва писмените и веществените паметници на българското образование и да ги експонира за да покзва развитието му в миналото и сега.
Музейните фондове на Националния музей на образованието съхраняват богати колекции от: печатни и ръкописни книги - учебна и учебнопомощна литература, закони, правилници, наредби, програми; документални материали - писма, доклади, свидетелства, грамоти; снимки и албуми; учебни помагала; учебно-технически средства и предмети от училищното обзавеждане; училищни символни знаци и отличия; изделия на ученици и учители; униформени облекла; лични вещи напросветни дейци; документални филми и звукозаписи. Към музея има и богата библиотека с над 22 хил. тома педагогическа и историческа литература.
Националният музей на образованието е разположен в реставрираната сграда на Априловската гимназия в Габрово. Преустройството е извършено, като е запазен външния облик на паметника на архитектурата, а вътре помещенията са адаптирани зановите им функции. Пред музея се издига внушителният паметник на Васил Априлов, а в двора е неговият гроб с надгробната пластика издигната от признателните габровци за великото му просветно дело.
Постоянната музейна експозиция е разгърната на площ от 1 500 кв. м в централния и западния корпус на сградата, а източният е предназначен за работни помещения, фондохранилища и лаборатории. За съжаление криворазбрани амбиции на някои местни просветни дейци може би ще доведат до промени осъкатяващи експозиционните пространства на музея. Музейната експозиция е открита тържествено в навечерието на 24 май 1986 г. В нея се представя историята на българското образование от времето на Първата българска държава до съвременността. Оформени са следните тематико-експозиционни комплекси: Българската просвета през средновековието (IХ-ХIV в.); Просветата в българските земи през периода на османското господство (ХV-ХVII в.); Българското образование през периода на Възраждането: първи етап (ХVIII и 20-те год. на ХIХ в.) и втори етап (от 30-те до 70-те год на ХIХ в.); Българското образование след Освобождението - 1878-1918 г. и 1918-1944 г.; Българското образование след 1944 г. В експозицията има и две възстановки - на учебна стая от взаимно училище от ХIХ в. и на класна стая от Априловската гимназия в началото на ХХ в. Музеят разполага със зала за временни изложби, тържествена актова зала за тържества и конференци и кино-зала.
Националният музей на образованието организира редица тематични изложби, които гостуват в различни градове на страната: “Освободителната война (1877-1878) и българското училище”, “Сто години предучилищно възпитание в България” и др. Сътрудниците на музея провеждат широка научно-изследователска работа, чиито резултати се публикуват на страницити на издавания от музея “Годишншк. История на образованието в България”. Поддържат се научни контакти със сродни музеи в Полша, Унгария, Франция, Русия и др. От 1986 г. музеят е член на Събрегионален механизъм за сътрудничество в областта на изследванията и развитието на нововъвединията в образованието в Югоизточна и Южна Европа към ЮНЕСКО.

Литература:
Анчо, А. Национален музей на образованието - Габрово. С., 1988
 

НАЦИОНАЛНА ХУДОЖЕСТВЕНА ГАЛЕРИЯ

С решение на Министерския съвет през 1948 г. е създадена Национална художествена галерия /НХГ/. Нейната основна задача е да събира непреходните ценности на българското изобразително изкуство, да утвърди и да опазва неговите класически образци и ги направи достояние на целия народ. Основният фонд на НХГ се съставя първоначално от художествената сбирка на Народния музей и част от сбирката на Софийската градска художествена галерия и картини от бившето Министерство на народното просвещение, Министерството на финансите и др. държавни учреждения. Общо се събират около 2 хил. произведения на изкуството. През 1957 г. се създава Държавна покупателна комисия към Комитета за изкуство и култура. В резултат на разгърната програма за откупки, във фондовете на НХГ през 1974 г. вече се съхраняват 12 хил. фондови единици, от които 932 картини и 600 скулптури.
Националната художествена галерия има пет отдела: изкуството на Българското възраждане, изкуството след Освобождението до Втората световна война, изкуството след Втората световна война, приложно изкуство, чуждестранно изкуство и графичен кабинет. През 1965 г. се открива филиал на НХГ за средновековно българско изкуство в Криптата на храм “Св. Александър Невски”. НХГ има и няколко филиала къщи-музеи на видни художници в столицата.
Първата експозиция на НХГ е уредена в бившето градско казино на ул. “Гурко” 1. От юни 1954 г. на галерията е предоставена част от царския дворец, където се намира и до днес. Постоянната експозиция е разположена в 20 просторни зали и включва 400 живописни и 150 скулптурни творби, на най-известните български майстори от Възраждането до наши дни.
НХГ системно извършва описване на своите фондове. Най-големи заслуги за това има Лазар Марински, който през 1971 г. публикува Каталог на българската живопис (1825-1970) включена във фондовете на НХГ, а през 1975 г. Каталог – Българска скулптура (1878-1974).
Възрожденското изкуство е представено в НХГ с най-големите достижения в областта на светската живопис от такива бележите майстори като: Захари Зограф, Станислав Доспевски, Николай Павлович, Георги Данчо, Христо Цокев и др. Тези възрожденски творци създават първите реалистични светски портрети у нас. Революционния кипеж в България, особено след Кримската война има своето отражение и в изкуството, създават се неповторимите картини с исторически сюжети, пресъздаващи славното минало и величието на Средновековната българска държава. Най-представителния жанр през Възраждането си остава портрета. Цяла галерия от портрети на най-изтъкнатите възрожденски дейци е съхранена и ние днес сме свидетели на индивидуалните образи на български просветители, учени, търговци и участници в освободителните борби.
Българската живопис се развива с нов творчески замах в годините след Освобождението. В експозицията на НХГ са представени подробно по-голяма част от най-големите творци на тази епоха. Пред художниците стоят за реализиране широка гама от теми. На първо място това е богатството на духовната и материална култура на българина. Художници като Иван Мърквичка и Антон Митов широко отразяват ежедневния труд и бит на селянина, пищните празници и веселия, красотата на женските традиционни носии и накити. Ярослав Вешин и Иван Ангелов внасят по-нови възгледи за интерпретацията на селския бит. Друг важен сюжет, който за дълго присъства, в предвид на тежката ни историческа съдба, са войните за национално обединение: Сръбско-Българската, Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Тези платна в НХГ и до днес ни връщат към баталните сцени и тежките битки отразяващи героизма на българските войни, както и мъката на хилядите бежанци принудени да напуснат родните си места и да се прехвърлят в Майка България.
Идва ново поколение художници, сред които са – Николай Михов, Ст.Иванов, Цено Тодоров, Никола Маринов, Н.Петров, Атанас Михов, Ал.Мутафов. Те отразяват индивидуалното душевно преживяване в портретите не само на изтъкнати дейци на изкуството и културата, но и на обикновени жени и деца. В техните пейзажи се долавя поетичната прелест на природата.
Изкуството през тридесетте години на ХХ век се характеризира с появата на нови таланти. Тогава творят такива забележителни български художници като: Владимир Димитров – Майстора, Васил Стоилов, Цанко Лаврентов, Златю Бояджиев, Данаил Дечев, Никола Танев, Илия Петров, Дечко Узунов и др. Техните картини са най-голямото богатство на НХГ. Експонирани са редица шедьоври на тези забележителни майстори, прославили далеч зад граница българската художествена школа.
На границата на 30-те и 40-те започват своята активна творческа дейност и редица млади художници като: Стоян Венев, Христо Станчев, Стоян Сотиров, Ненко Балкански, Александър Жендов, Борис Ангелушев, Борис Иванов, Ценко Бояджиев, Бочо Донев, Петър Младенов, Кирил Петров и др. Техните картини в НХГ показват един преход в българското изкуство. Друга група художници от това време са: Кирил Цонев, Сирак Скитник, Бенчо Обрешков, Иван Ненов, Георги Попов, Вера Недкова, Султана Суружон, Васил Бараков и др. По-младите художници творили след Втората световна война също са представени в експозицията на НХГ.
Българската скулптура започва своето развитие едва след Освобождението. Каноните на източното православие, както и мюсюлманският фанатизъм не разрешават развитието на скулптурното изкуство в нашите земи. За това в първите години след Освобождението започва да се оформя и този клон от българското изкуство. Негови основоположници са скулптурите Марин Василев, Жеко Спиридонов и Борис Шац завършили в Европа. Нов етап започва в началото на ХХ век поставен от Андрей Николов. По-нататъшното развитие на българската скулптура е отразено в експозицията на НХГ.
 

ФИЛИАЛ ЗА СТАРО БЪЛГАРСКО ИЗКУСТВО ПРИ НХГ

Филиалът за старо българско изкуство при НХГ е създаден през 1964 г. и е открит през 1965 г. Сред най-ценните експонати в Криптата на храм-паметник “Св. Александър Невски” са експонирани: две керамични икони от Велики Преслав от края на IХ и нач. на Х век; иконата “Св. Никола” с житийни сцени от Несебър от края на ХII и нач. на ХIII век; двустранните икони от Несебър – “Богородица с Младенеца – Скоропослушница” и “Христос Пантократор” от края на ХIII и нач. на ХIV век; двустранните икони от Погановския манастир “Чудото на Христос в Латон”, “Богородица Катафиги и св. Йоан Богослов” от 1395 г.; колекцията икони от Несебър от ХV-ХVIII в.; иконите на Захари Зограф, зограф Симеон и др. от ХIХ век.

Литература:
Марински, Л. Национална художествена галерия. Българска живопис (1825-1970). Каталог. С., 1971
Марински, Л. Национална художествена галерия. Българска скулптура (1878-1974). Каталог. С. 1975
Паскалева, К. Криптата- филиал за старо българско изкуство при националната художествена галерия. С. 1995
Paskaleva, K. Bulgarian Icons Throuth the Centuries. S., 1987
 
 
 
 
 
 
 

ГАЛЕРИЯ ЗА ЧУЖДЕСТРАННО ИЗКУСТВО
“СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ”

Художествената галерия при Международната фондация “Св. св. Кирил и Методий” е открита на 5 ноември 1985 г. В България няма традиции за колекциониране на чуждестранни художествени творби. Малкото съвсем случайно попаднали творби се съхраняват в отдела за чуждестранно изкуство в обособената през 1948 г. Национална художествена галерия /НХГ/. Поради финансови проблеми в отдела дълги години не постъпват експонати. Едва през 1959 г., когато директор на НХГ става Николай Шмиргела, за тази сбирка се отделят по-големи средства. Голям принос за обогатяване на колекцията от чуждестранно изкуство в НХГ има Богомил Райнов, който по това време работи в българското посолство в Париж. Той закупува десетки ценни произведения на френската графика, скулптура и живопис. По-късно Б.Райнов дарява своята колекция от графични творби на най-видните западноевропейски майстори от ХV до ХХ век.
За натрупването на богата колекция на днешната Галерия за чуждестранно изкуство допринася решението на Председателството на Комитета за култура от 11 март 1975 г. С него се дава право на тогавашната Председателка на Комитета за култура – Людмила Живкова, лично да ръководи събирането на творби от чуждестранни майстори. Голяма част от произведенията на чуждестранното изкуство постъпват и чрез дарения на българи живеещи в чужбина, както и чуждестранни граждани чрез “Фонд 13 века България” и създадената по-късно фондация “Людмила Живкова”. Едно от най-големите дарения е на семейство Костадин и Клодия Делчеви. Сред чужденците най-многобройни са даренията от испанските съвременни художници Хосе Кабайеро, Франсиско Фарерас, Рафаел Каногар, Хосе Луис Санчес и др. Едно от най-атрактивните дарения е от сирийските граждани Исмет Шабан и Осман Айди – изкуството на Бирма, Сиам и Тайланд. Сред най-ценните дарения е и живописни творби от епохата Сун (Х-ХIII век) от Китайското посолство.
От 1985 г. богата колекция се пренася в наново изградената сграда на бившата Придворна печатница. Тя е била построена през 1884-87 г. по проект на виенския архитект Ф.Шванбергер. Реконструкцията за новите функции на сградата се извършва от арх. Н.Николов, а монументалната скулптурна украса е дело на Любен Димитров. Експозиционната площ на галерията е над 4 000 кв.м. разгърната на четири етажа.
В експозицията на галерията са представени образци на художествени произведения от различни епохи и култури: индийска скулптура и миниатюра, християнска пластика от Гоа /Индия/, изкуство от Югоизточна Азия, оригинална японска гравюра, африканска пластика, европейско изкуство от ХIХ – ХХ век и съвременно изкуство от различни страни. Най-древният експонат е римска гробница от IV в.пр.н.е., открита при строежа в основите на сградата.
Колекцията “Азиатско изкуство” включва 2 100 творби. Тук са представени образци на будистката и хиндуистката култура в Индия, Бирма, Виетнам и Непал, японска гравюра върху дърво укийо-е /ХVII-ХIХ в./, китайска тушова живопис върху хартия и върху коприна, виетнамска живопис върху хартия и мн. др.
Африканското изкуство е представено в галерията с 987 образци на африканска пластика, живопис, маски, тъкани украшения и др. В експозицията е показана ритуална пластика от Централна Африка създадена по поречието на Конго и Нигер. Колекцията изцяло е събрана от дарения. Едно от последните дарения е Зимбабвийска каменна скулптура направено от Александър Атанасов, бивш посланик на България в тази африканска страна.
Западноевропейското изкуство е широко застъпено в галерията. То е представено във всички свои най-главни направления от средата на ХV до началото на ХХ век, включващо над 900 живописни и 120 скулптурни творби от френски, испански, немски, италиански, фламандски, холандски и португалски автори.
Сред най-ценните експонати са: олтарната композиция от ХVI в. “Мадоната с младенеца, Св. Себастиян и Св. Роко” на италианския майстор Джовани Росо, “Кръщение Христово” на неизвестен автор от школата на Верокио, “Портрет” на Леонардовия ученик Джовани Антонио Болтрафио и ранно бароковата творба “Мадона с дете” на Антонио Алегри-Кореджо.
Галерията притежава и ценни платна създадени от Холандската школа през първата половина на ХVII век. Това са картини на Ян ван Гойен, Корнелис ван Пуленбург, Клаес Берхем, Петер Меркелбах, Исаак ван Остаде и Йоханес Янсон. Фламандските майстори са представени с “Портрет на Ян ван Монфор” от Антонис ван Дайк, “Натюрморт с дивеч” от Адриан ван Утрехт, “Сватбата на Нептун”, от Франс Франкен II, и “Пейзаж с развалини” от Ян Франсоа Бредел.
Най-богата е сбирката от френска живопис от края на ХIХ и началото на ХХ век, включваща представители от различните направления и школи. Сред представените творби са на художниците Курбе, Йожен Кариер, Роден, Домие, Карпо, Майол, Деспио, Еме-Жул Далу, Реноар и Бурдел. Експонирани са и картини на художници от школата Понт-Авен /Муфра, Бернар, Море/, групата “Наби” /Дени, Русел, Вюйар, Валотон/, представители на фовизма /Матис, Дерен, Вламенк, Марке, Фриез/, на кубизма /Брак, Пикасо, Лежое, Лот/, на експресионизма /Кокошка, Руо, Громер, Кикоин, Кремен, Епстейн/, на ново натурализма /Сьогонзак/, на сюрреализма /Дали, Миро, Домингез, Масон/, от началото на абстракционизма /Кандински/, движението “Нови сили” /Ронер, Грюбер/, наивизма /Гилион-Грин/. Представени са и творци свързани с Парижката школа от времето между двете световни войни – Шагал, Жул Паскен, Кислинг, Ейден, Клаве, Алксис Арапов и Андре Ланской. Групата “Художници на поетичната реалност” присъства със творбите на Морис Брианшон, Ролан Удо, Жул Кавайес, Кристиан Кайар, Андре Плансон и Реймон Льогьо.
Колекцията Източноевропейско изкуство обхваща над 700 произведения на изкуството от ХIХ-ХХ век. Най-пълно са представени 70-те и 80-те години на ХХ век. В експозицията са включени творби на Михаил, Савицки, Корнелиу Баба, Николай Андронов, Олга Булгакова, Павел Никонов, Дмитрий Жилински, Александър Ситников, Йоан Пача, Марин Герасим, Януш Сурчик, Януш Гици, Михай Месарош, Емеш Кудас, Тамаш Карпати, Йеньо Барчай, Раденко Мишевич.
Една от най-значителните по обем е графичната сбирка на галерията. Тя обхваща над 6 хил. творби. Основно място заемат произведенията на западноевропейската школа, както и от Азия, Латинска Америка и САЩ. В графичният кабинет се намират и творби на стари майстори – Дюрер, Рембранд, Кало, Гоя, Дьолакроа. Френските представители от ХIХ век – Домие, Коро, Миле, отразяват най-силните страни на реализма от това време. Класиците на модерното изкуство са представени с творби на Реноар, Бонар, Брак, Матис, Вламенк, Руо, Шагал, Пикасо, Паскин, Дали, Стайнлен, Кете Колвиц, Аугуст Фронер, Сезан, Габино, Кабайеро, Каногар, Бруновски, Хложник, Гажович, Чаба Рейкаши.

Литература:
Издания на Фондацията:
Галерията и нейните дарители Костадин и Клодия Делчеви. С. 1987
Индийска миниатюра. С., 1989
Африканско изкуство. С., 1989
Поетична реалност. С., 1989
НАЦИОНАЛЕН МУЗЕЙ “БОЯНСКА ЦЪРКВА”

От 1979 г. Боянската църква е включена в листата на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Славата и на световен културен паметник тя дължи на уникалните си средновековни стенописи създадени от неизвестен майстор, представител на Търновската художествена школа от Втората българска държава.
Най-старата част на Боянската църква е строена през ХI век. Втората, съединена с първата църква е строена от севастократор Калоян по времето на цар Константин Асен. Безспорни доказателства за това са ктиторските портрети и надписи с точната датировка – 1259 г. Новата църква е двуетажна, с осмостранен купол. Предвиждало се е в приземието да бъдат погребани ктиторите.
Ненадминати по своето майсторство са стенописите покриващи всички части на двете съединени църкви. Като спазва канона на източноправославната иконография, незнайният средновековен български художник постига забележителна душевност, спокойствие и дълбок хуманизъм в композициите от светци, ангели и архангели. Това не са строгите образи характерни за византийската живопис от времето на Комнините. Боянските образи са живи и реални, така например Богородица с детето от извивката на абсидата има своя индивидуалност, Христос Пантократор в полусферата на купола ни гледа спокойно и проникновено,а не заплашително. Тук е и най-ранният образ на великият български светец Иван Рилски. Едни от най-интересните сцени са свързани с житието на патрона на църквата св. Никола, изписани в притвора.
Най-забележителни са ктиторските портрети. Боянският майстор надмина всички свои колеги от Търновската живописно школа от времето на Втората българска държава. За първи път по нашите земи в храм се изписват реалистично портретите на севастократор Калоян и съпругата му Десислава. Предаването на чертите на лицата им надминава всички очаквания, те са толкова точни, че и до ден днешен се приемат като еталон за хубостта на българката и българина. Царската двойка – цар Константин Асен и Ирина са изписани в традиционните тържествени пози. При тях макар и портретите да отразяват индивидуалните им особености има една показност и официалност, която не се забелязва в портретите на Калоян и Десислава. При Десислава можем да открием един финес и жест показващ грациозността й, но не и показност.
Съдбата на Боянската църква е дълга и сложна. До 1947 г, тя е действащ храм, през 1954 г. е обявена за паметник на културата, а за Национален музей през 1968 г. с постановление на Министерския съвет. Най-фатален момент в нейната вековна история настъпва през 1912 г., когато боянци решават да съборят църквата, тъй като е твърде малка за разрастващото се население, и да построят нова по-просторна. Светият синод приема предложението и единствено застъпването на царица Елеонора спасява този уникален средновековен паметник. Тя съдейства за набиране на средства за реставриране на Боянската църква. Последното й желание е да бъде погребана до нея.
Музейният комплекс се състои от три сгради – на самата средновековна църква, експозиционна и административна сграда. Основният музеен фонд се състои само от 97 предмета, открити в резултат на археологически разкопки. Най-ценните предмети са: фрагмент от стенописите с образа на Св.Георги от ХIII век, части от иконостаса ХIХ век, фрагменти от мраморната олтарна преграда от Х век, стенопис от 1882 г. със св. Пантелеймон и св. Лука и Боянския палимпсест от ХIII век.
Музейната експозиция е създадена през 1985 г. след завършването на експозиционната зала. Основните експонати са копия на стенописите, документални материали и екземпляри от книгите на първите изследователи на Боянската църква. Експонирани са уголемени фрагменти на някои най-интересни жестове, лица и сцени.
За пръв изследовател на Боянската църква се смята Виктор Григорович от Русия, който в своите трудове оценява нейното историческо значение. Стефан Веркович, също споменава за този средновековен български паметник. Константин Иречек е сред първите учени системно изучавали стенописите на Боянската църква. Първото монографично изследване е публикувано през 1924 г. от Андрей Грабар.

Литература:
Грабар, А. Боянската църква. С. 1924 и 1978
Акрабова - Жандова, Ив. Боянската църква. Водач. С. 1960
Дуйчев, Ив. Боянската църква в научната литература. В Сб. Българското средновековие. С. 1972
Мавродинов, Н. Боянската църква и нейните стенописи. С. 1943
Мавродинов, Н. Боянската църква. С. 1972
Миятев, К. Боянските стенописи. С. 1961
Стойков, Г. Архитектурни проблеми наБоянската църква. С. 1965
Христова, М. Боянската църква. С. 1994
Филов, Б. Боянската църква. Изв. на Българското археологическо дружество, VII, 1920
Цонев, К. Стенописите в Боянската църква. С. 1957
 

РИЛСКИ МАНАСТИР

Рилският манастир е основан през Х век от монаха-отшелник Иван Рилски през времето на царуването на цар Петър (927-968). Първоначално манастирът има съвсем скромен вид, подслоняващ отшелника, а по-късно и малкото негови последователи. Според първото житие на св. Иван Рилски, наречено “Народно житие”, при отшелника идва самият цар Петър. След смъртта му, той е канонизиран за светец и неговите мощи тържествено се пренасят в София, от там в Естергом /Унгария/ и после отново в София. След възстановяването на българската държава през ХII век, в новата столица Търново се построява църква посветена на св.Иван Рилски и там се пренасят мощите му. Манастира е дарен със земи и привилегии отразени в дарствени грамоти на владетелите на Втората българска държава.
Ставропигиалният Рилски манастир е възобновен през 1335 г. от протосеваст Хрельо. Той построява нова каменна църква и кула до нея, запазена и до днес. В параклиса в кулата са съхранени фрагменти от средновековната стенопис. През ХIV век манастира е щедро даряван от българските владетели Иван-Александър и Иван Шишман. Дарствената грамота на цар Иван Шишман от 1378 г. се пази и до днес. От това време е и прстранното житие за св. Иван Рилски написано от патриарх Евтимий.
В първите години след завладяването на българските земи от османците по тактически съображения манастира не е ограбван, но в средата на ХV век и той споделя съдбата на всички български манастири – опожарен е и разрушен до основи, а монасите му са прогонени. В тези трудни години трима братя решават да възстановят манастира, това са Йоасаф, Давид и Теофан. За да оцелее светата обител сключва договор за взаимопощ с руският манастир “Св. Пантелеймон” в Атон през 1466 г. /договора е съхранен и до днес/. През 1469 г. монасите получават разрешение да пренесат мощите на св. Иван Рилски от разрушената столица в манастира. Тържественото пренасяне на мощите на светеца е описано от съвременника Владислав Граматик в повест отразяваща народното съзнание на българите в тези тежки времена.
Историята на развитието на Рилският манастир през годините на османското владичество е белязана с подем и страшни разрушения. Манастирът получава подкрепа от руските царе и молдовските воеводи. Най-активният период от неговата дейност е по време на българското Възраждане през ХVIII-ХIХ век.
Икономическият просперитет на българското общество най-ярко проличава в изграждането на ново на манастирският комплекс, а след пожара през 1833 г. изцяло той е възстановен. Тук се проявяват народните майстори като Алексий, издигнал северното западното крило на манастира. Майстор Павел изгражда Главната църква през 1833-37 г. и майстор Миленко, който построява югоизточната част на манастирския комплекс. За оформянето на неповторимият архитектурен облик на манастира допринасят даренията и участието в обзавеждането на отделни помещения на заможни хора от всички краища на България. За това свидетелстват ктиторските надписи и портрети на поклонници от Габрово,Тетевен, Стара Загора, Копривщица, Чирпан, София Самоков, Пирот и другаде. Извън манастирския комплекс се намират много параклиси, метоси и др. сгради.
В ръкописната сбирка на Рилския манастир се съхраняват редица средновековни книжовни паметници. Сред тях е Рилският сборник от ХIV-ХV век, който съдържа преписи от най-старите жития на Иван Рилски. През 1385 г. игуменът на Рилския манастир преписва заветът на св. Иван Рилски за да се запази препис от него, а оригинала и други манастирски документи са скрити от “нечестивите агарянски чеда”, които върлуват по това време в българските земи. За съжаление укритие документи по-късно не са намерени. В манастира работят едни от най-големите български книжовници и просветители, като Йосиф Брадати, Спиридон, Неофит Рилски и др. Като книжовно средище, тук се съхраняват уникални ръкописи от ХIV и ХV век, много богослужебни книги от следващите векове. Сред най-ценните от тях са глаголическите листове от Х-ХI век, две пергаментови евангелия-апракоси от ХIII век, “Паренезиса” на Ефрем Сирин, “Лествицата”, Сборника със служби и жития на св. Иван Рилски,, Псалтир и два сборника “Адрианти” от 1473 г., големият Панагерик от 1479 г. писани от Владислав Граматик, Панагерик от 1483 г. и Минеи от 1487 г., Сучавското евангелие от 1529, Крупнишкото евангелие от 1577 г. с обков от софийския златар Матей, многобройни са църковните книги като дамаскини, триоди, требници и др.
Сред най-големите богатства на манастира са неговите стенописи. Най-старите са запазени в малката църквица-параклис в Хрельовата кула. Те представят три сцени от живота на св. Иван Рилски. Стилът на тези стенописи отразява най-новите тенденции в източноправославното изкуство от първата половина на ХIV век. От това време е и най-старата икона запазена в манастира. Тя е посветена на патрона св. Иван Рилски. Изпълнена е в най-добрите традиции на официалното изкуство от ХIV век.
Българската възрожденска стенопис бележи своя връх в различните храмове изписвани през ХVIII и ХIХ век от майстори от Самоковската и Банската школа. Църквата “Въведение Богородично” при гробището е изписана през 1795 г., а църквата “Евангелист Лука” при Постницата през 1798/99 г.Стенописите в църквата “Покров Богородичен” при Постницата са дело на Тома Вишанов от Банско през 1811 г. През 1820 г. самоковски майстори изписват църквата “Успение на св. Иван Рилски” при гроба му.
Стенописите на Главната църква са дело на най-големите възрожденски български майстори – Захари Зограф, Димитър Зограф, Коста Вельов, Станислав Доспевски и други от Самоков, както и най-авторитетните зографи от Банско – Димитър и Симеон Молерови. Сред евангелските сцени изпъкват ликовете на славянските светци – български, руски и сръбски. Тук имаме и голяма галерия на възрожденски портрети на многобройните ктитори на манастира. Иконостасът на Главната църква е сред шедьоврите на самоковската резбарска школа. Той е работен от 1839 до 1844 г. и е най-големият в България и единствен позлатен.
От 1961 г. Рилският манастир е превърнат в Национален музей, а ЮНЕСКО обявява целия комплекс за паметник на културата със световно значение. От 1991 г. манастирът е изцяло под контрола на Светия синод на Българската православна църква.

Литература:
Анчев, А. Национален музей Рилски манастир. С. 1965
Анчев, А. и др. Рилският манастир. С. 1968
Анчев, А. Рилският манастир. С. 1974
Анчев, А. Рилският манастир. Пътеводител. С. 1979
Дуйчев, Ив. Рилският светец и неговата обител, С. 1947
Дуйчев, Ив. Рилският манастир. С. 1960
Иванов, Й. Св. Иван Рилски и неговият манастир. С. 1917
Иванова, В. Дърворезбите в Рилския манастир. С. 1975
Камбурова-Радкова, Р. Рилският манастир през Възраждането. С. 1972
Климент Рилец, архим. Животът на Св. Ивана Рилски. История на Рилския манастир. Пътеводител из Рилския манастир. С. 1942
Коева, М. Паметници на културата през българското Възраждане, С. 1977
Коева, М. Рилският манастир. С. 1995
Кратка история на българската архитектура, С. 1968
Милетич, Л. Славянските ръкописи в библиотеката на Рилския манастир, С. 1902
Нешев, Г. Български довъзрожденски културно-народностни средища, С. 1977
Прашков,Л., Е.Бакалова, Ст. Бояджиев, Манастирите в България, С. 1992
Рилец, Н. Описание болгорского священого монастыря Рилского. С. 1879
Спространов, Е. Опис на ръкописите в библиотеката на Рилския манастир, С. 1902
Тулешков, Н. Архитектурата на българските манастири, С. 1988
Чавръков, Г. Български манастири, С. 1978