Статер, 5 век пр.Хр., Олимпия

ГЛАВА ТРЕТА. МУЗЕЙНОТО ДЕЛО В БЪЛГАРИЯ

 МУЗЕЙНОТО ДЕЛО МЕЖДУ ДВЕТЕ СВЕТОВНИ ВОЙНИ

Нов етап в развитието на музейното дело в България започва след войните и продължава до Втората световна война. В областта на законодателството не настъпват сериозни изменения. По време на земеделското правителство с въвеждането на нов Закон за народната просвета се добавя втори раздел след народните музеи и за военните къщи-музеи.
За да се спасят от унищожение недвижимите паметници у нас, Комисията за старините при Министерството на просвещението започва през 1927 г. публикуване в Държавен вестник на “Списък на народните старини”.  Сред тях са и Царската, Констанцалиевата, Кандиларовата и Д.Костовата къщи и църквите в Арбанаси, къщата на Бр. Лафчиеви в Дряново, къщите на Б.Даскалов, Ангел Кънчев, П.Р.Славейков и Казасови в Трявна, къщата на Алеко Константинов в Свищов, къщата на Неофит Рилски в Банско, къщите на Т.Каблешков, Г.Бенковски и Л.Каравелов в Копривщица, къщата на Иларион Макариополски в Елена и др.
Интересно е, че в следващото публикуване на Списък на старините № 2, освен отделните архитектурни паметници от Старият Пловдив, като къщата на Куюмджиолу, на Недкович и др., се обявяват за старини и архитектурни комплекси разположени на цели улици като: улица”4 януари” от Житния пазар до пресичането й с ул. “Църковна”, улица “Доктор Владо” от “Ламартиновата” къща до Генко Митовата и др.  В същият Списък са обявени за народни старини и къщата на В.Левски в Карлово, на П.Р.Славейков в Търново и ханът на Хаджи Николи в същия град. Трябва да се посочи, че при публикуването на Списъка на народните старини изрично се отбелязва, че Законът за старините остава в сила и спрямо всички старини, които още не са обявени чрез специални списъци за народни. По такъв начин се пресича всяка възможност за разрушаване на архитектурни паметници от недобросъвестни собственици или иманяри.
Засиленото строителство през тридесетте години изменя изцяло архитектурният облик на много градове у нас. Ето защо възниква необходимостта при приемането на новите застроителни и регулационни планове да се запазят архитектурните ансамбли от Възраждането, които да съхранят духа на отминалата епоха и специфичността на облика на даденото селище. Затова в “Наредбата -закон за запазване на старинните постройки в населените места” от 1936 г. се предвижда запазването на улиците и площадите, които по своето очертание, начин на застрояване, историческо минало и пр. имат архитектонично, битово или историческо значение.  Изглежда, че този закон не е много известен сред съвременните защитници на архитектурните паметници, защото не се цитира. Според нас, в него са засегнати всички щекотливи проблеми относно опазването на архитектурното ни наследство независимо даден паметник чия собственост е. В Закона от 1936 г. се предвиждат поощрения за собствениците им и те се освобождават от данък сгради и от общинските такси, а за да се извършват по-големи ремонти, с цел опазването на паметниците, общините може да отпускат помощи, според бюджетните им възможности.
За недвижимите паметници, които имат национално архитектурно значение е предвидено постепенното им откупуване от общините или държавата и превръщането им в музеи. В Наредбата-закон от 1936 г. се разпорежда и задължително съгласуване със специална комисия при изграждането на нови сгради в близост до архитектурни паметници.  Целта е да не се нарушава архитектурния ансамбъл и да не се закрива изгледа към дадения паметник. Разрушаването на запазени постройки, паметници и др. се извършва единствено с разрешение на специална комисия в която влизат представители на отделението Благоустройство при Главната дирекция на обществените сгради, пътищата и благоустройството и на Народния музей. По такъв начин в средата на 30-те години е решен законодателно един толкова важен за културната ни история проблем за опазване на недвижимите паметници по нашите земи. За голямата отговорност която са носели тогавашните музейни деятели говори стремежа им да поддържат българското законодателство в тази област винаги на нивото на съвременните международни изисквания.
Разгледаният Наредба-закон от 1936 г. е пример за решаване на проблемите с недвижимите паметници и в частност със сградите обявени за архитектурни паметници и днес. Още по-разгърнато този проблем е разгледан и в създаденият през 1939 г. Проекто-закон за нов Закон за старините.
В мотивите на Законопроекта от 1939 г. се посочва, че са изминали 28 години от приемането на Закона за старините и с времето са се появили някои непълноти и несъобразности със съвременността, които затрудняват неговото прилагане. По тази причина, много ценни исторически паметници не са могли своевременно да бъдат защитени и запазени. Ето защо е необходимо създаването на един нов по-пълен, по-целесъобразен и по-строг закон.  Авторите на Законопроекта посочват също, че през последните години се забелязва засилване на държавните грижи към старините в европейските страни и там вече се е извършило съответното актуализиране на съществуващото законодателство. Затова, предлаганият законопроект обхваща всички проблеми включени в чуждестранното законодателство, като се отчита българската специфика.
В законопроекта се предвижда по подобие на старият Закон за старините, върховният надзор върху всички движими и недвижими старини да се осъществява от Министерството на народното просвещение, като текста е разширен – “и върху всички църковни старини и музеи, намиращи се под ведомството на Българската православна църква”.  Това разширение на чл. 1 е много актуално и днес, тъй като БПЦ се стреми да си възвърне изцяло отнетата й собственост, но що се отнася до паметниците на християнското изкуство, тя е напълно неподготвена да ги съхрани и експонира, защото към Църковно-историческия музей не работи нито един реставратор, а и няма средства за реставрационно консервационни работи.
В определението за старини, на Законопроекта се посочват изрично и часовникови кули, стари къщи с техните дворове, чешми, къщи и предмети свързани с живота на исторически лица и културни дейци и т.н.  По такъв начин се разширява периметъра на защитаваните от закона паметници свързани с архитектурното ни наследство и с живота на възрожденските дейци. За да се осъществи на практика тази закрила, се предвижда в двугодишен срок Комисията за старините да състави инвентар на всички движими и недвижими старини, които са притежание на държавни и обществени учреждения /общини, църкви, манастири, митрополии, иностранни религиозни общества, училища, читалища, археологически, културно-просветни или религиозни дружества и др./.
В два отделни члена на Законопроекта се разглеждат взаимоотношенията между църквата и държавата относно паметниците които са в употреба в храмовете.  Когато става дума за особено ценни християнски паметници, то те могат да бъдат заменени с точни копия, а оригиналите преминават за съхранение в църковен или народен музей. С тези нормативни актове се решават едни от най-важните проблеми възникващи в отношенията между държавата и БПЦ относно съхраняването и експонирането на християнските паметници на изкуството.
Комисията за старините е упълномощена да взема решение при инвентаризирането на старините притежание на частни лица. Те нямат право да продават паметниците без предварително разрешение от Министерството на народното просвещение. Ако собственикът реши да ги продаде, то държавата първа има право да ги откупи в срок от три месеца.
Поддръжката на инвентаризираните старини се осъществява от техните притежатели. Ако паметниците са застрашени от разрушение или повреда, то техните собственици са длъжни да уведомят Народния археологически музей, който да определи мерките за тяхното опазване. Разноските за опазването и закрепването са за сметка на собствениците на старините. Когато старините са застрашени от разрушение, държавата по решение на Комисията за старините има право да отчужди всяка движима или недвижима старина. Що се отнася до собствениците на стари инвентаризирани къщи, то те се освобождават от данък сгради и общински такси с цел да се поощряват притежателите им да ги поддържат в старинния им вид. Застрояването на нови сгради в района на недвижими паметници се решава въз основа на цитираният по-горе Наредба-закон от 1936 г.
Законопроектът от 1939 г. е изчерпателен относно недвижимите паметници. В него се предвижда различна собственост – държавна, общинска, църковна, частна и т.н. върху паметниците, като същевременно се посочва и отговорността на собственика за опазването на паметника, както и разходите, които той трябва да направи за неговото поддържане. Когато собственикът не проявява системни грижи за старината и тя е застрашена от разрушаване, то Министерството на народното просвещение има право по предложение на Комисията за старините да отчужди недвижимият паметник и съответно да положи необходимите грижи за неговото опазване и съхранение.
Глава Четвърта на Законопроекта е посветена на “движимите старини”.  Още в първият законодателен член на този раздел се заявява, че движимите старини, които биха се открили случайно на места държавни и общински, принадлежат на държавата. Само, ако държавата не желае да ги запази за своите сбирки, те се отстъпват на общината или областта, ако те притежават музеи, свои или дружествени. При откриване на движими паметници в частни имоти, те принадлежат на собственика, но държавата си запазва правото да ги откупи, ако представляват интерес за нея. Всички новооткрити старини, за намирането на които не се извести веднага се конфискуват в полза на държавата.  Така се поставя една решителна преграда пред иманярството. Въвежда се и строг контрол върху износа на старини зад граница. При залавяне на нарушители, те се санкционират с цялата строгост на закона, а паметниците се конфискуват в полза на държавата.
В законопроекта се предвижда създаването на областни музеи, които ще имат за цел да събират откритите случайно или в резултат на разкопки старини, а също да надзирават недвижимите паметници в района им.  Областните музеи няма да се създават на ново, а това ще са читалищни или музеи на археологически дружества, които ще получат държавна финансова подкрепа и щатни музейни работници и по такъв начин ще прераснат в областни методически центрове на музейното дело в Пловдив, Варна, Видин, Стара Загора и Казанлък. В Търново и Шумен музеите ще се присъединят към Народните библиотеки в тези градове и ще се управляват съгласно с чл. 420 и 422 от Закона за народното просвещение.  Проектозаконът поощрява и понататъшното съществуване на музейни сбирки при читалища, дружества (археологически и др.), манастири, църкви и пр.
Още по-обстойно проблемите за по-нататъшното развитие на големите музеи в страната са разгледани през 1937 г. в специално разработения и приет от Музейния съвет  Законопроект за Народните музеи.  В този проектозакон се разглеждат само Народния археологически музей, Народният етнографски музей, Народната картинна галерия и областните музеи. Министерството на народното просвещение има право да открива клонове на народните музеи като клонове на народните библиотеки, както и да контролира музеите на археологически, етнографски и художествени дружества.  В останалите части на законопроекта за Народните музеи подробно се описват организационната и административна структура с всички произтичащи права и задължения на работещите в музеите от директора до техническия персонал. В рамките на 30 законодателни члена категорично са фиксирани всички произтичащи от естеството на работата проблеми и отговорностите на всеки работещ в музея.
За съжаление, този законопроект, както и доведения до съвършенство законопроект на Закон за старините, внесен през април 1939 г. от министъра на народното просвещение не е приет. Българските законодатели и тогава и сега си приличат по това, че за родната култура и опазването на нейните паметници не намират достатъчно време.
Народният археологически музей е водещият музей в страната и през този период. Още в навечерието на Първата световна война Ефорията “Евлоги и Христо Георгиеви” предлага парична подкрепа за започването на строежа на одобрения проект за изграждане на нова сграда на Народния археологически музей.  До началото на войната са изкопани само основите в градинката срещу Военния клуб и по нататъшния строеж е преустановен предвид националната катастрофа в края на Първата световна война. В началото на 1919 г.  директорът на музея Б.Филов предлага да се дадат два етажа от Военния клуб за да се разположат там колекциите от икони и картини, тъй като за тях вече няма място в Буюк джамия, където основно са разположени археологическите експонати.
През 1920 г. Б.Филов прави предложение до министъра на народното просвещение да се слеят двата народни музея - археологическия и етнографския.  Тази идея не среща подкрепа от никого. През същата година той е избран за редовен професор в Софийския университет и предава на новия директор на Народния музей А.Протич общо 44 274 музейни предмета, т.е. за 10 години фонда на музея е удвоен.
Съгласно новия Закон за народното просвещение от 1921 г. Народния музей има пет отдела: предисторически, античен, средновековен, нумизматически и художествен.  В тях през 1923 г. се съхраняват: 4 648 музейни предмети от предисторията, 5 281 от средновековието, 37 952 монети, 782 художествени произведения, 4 121 негатива, 213 диапозитива, 7 839 копия в 36 албума и библиотека с 3 216 тома научна литература.  Общо музейният фонд нараства до 1942 г. на 16 231 музейни предмета, 3 222 картини, скулптури и графики и над 117 000 монети.
Въз основа на новия Закон се изготвя и Правилник на Народния археологически музей утвърден от министър Омарчевски на 25 декември 1922 г.  В него подробно се регламентират задълженията на всички длъжностни лица в музея и изискванията за необходимата квалификация и образователен ценз за заеманите от тях длъжности.
Едно от най-важните събития в дейността на Народния музей през 20-те години е откриването на Вълчитрънското съкровище. Веднага след неговото намиране през 1925 г. то е експонирано в залите на музея. А.Протич се обръща с покана до всички училищни директори в столицата да доведат учениците си за да се запознаят с този уникален паметник.  Подобно обръщение той изпраща и след завръщането на българската художествена изложба от Прага. През 1926 г. Народният музей организира най-голямата гостуваща в чужбина изложба от български художествени произведения. Пражката публика е възхитена от нашата художествена култура. Получават се многобройни положителни отзиви за развитието и тогавашното състояние на българското изкуство.
През декември 1928 г. А.Протич предава художествения отдел на Никола Мавродинов.  Той е завършил в Лиежкия университет история на изкуството и археология, най-големите му трудове до това време са “Еднокорабната и кръстовидната църква по българските земи” и “Скулптурата на Жеко Спиридонов”. Под ръководството на Мавродинов колекцията на художествения отдел бързо нараства. Това се дължи и на особено активния творчески живот през 30-те години. Тъй като няма подходящи хранилища, повечето картини са разпръснати за временно съхранение, а в същност за украса на различни министерства и Академията на науките.
Важен етап в развитието на Народният музей е отделянето от него и обособяването на Националната художествена галерия в самостоятелен културен институт.  Художественият отдел съществува от основаването на Народния музей, дори откупуването на картините от Пловдивското изложение през 1892 г. е формалният повод музея да се отдели от Народната библиотека. За неговото развитие през първите години от съществуването му основна роля играе Дружеството за поддържане на изкуството в България и неговите най-активни дейци проф.Ив.Шишманов, Ив.Мърквичка и А.Митов.
Най-значителен принос за нарастване на колекцията на отдела, както и за задълбоченото научно изследване на родното изкуство има Андрей Протич. Той е завършил история на изкуството през 1901 г. в Лайпциг и след завръщането си работи като завеждащ отдела за културните институти при Министерството на народното просвещение (1908-1911), завеждащ художествения отдел, а от 1920 г. е директор на Народния музей.
Под ръководството на А.Протич се издирват и събират в Народния музей едни от най-ценните художествени паметници, като средновековните и възрожденски икони от Несебър и Поганово. Извършват се системни проучвания и се провеждат първите реставрации и консервации на иконите в Рилският и Бачковският манастир. Научни експедиции се организират за разкриване на паметниците във Велико Търново и Арбанаси. Същевременно в художествения отдел продължава откупуването на съвременни произведения на изкуството . По това време постъпват творби на младите, тогава художници: Н.Петров, В.Димитров-Майстора, Б.Денев, П.Морозов, Баджов, Берберов, Мутафов, Щъркелов, С.Скитник, Ц.Тодоров, Ив.Лазаров, А.Николов, Н.Михайлов, Божинов, Танев и др.
През 30-те години започва изграждане на нова сграда предназначена за художествена галерия.  Тя се строи от 1934 г. до 1941 г. по проект на арх. Виктория Ангелова. Тогава се води дискусия относно създаване на “Музей на българското изкуство”. Според застъпниците на тази идея, у нас са разкрити многобройни произведения на българското изкуство от основаването на българската държава до съвременността, тъй като залите на Народния музей не дават възможност да се разгърне една системна експозиция даваща пълна представа за характера на българското художествено наследство, то в новата сграда ще има условия за осъществяването на тази идея. По такъв начин посетителят ще добие пълна представа за художествените ценности на българското минало и настояще. Бъдещата експозиция ще представя в строго хронологичен ред най-ценните паметници на българското изкуство от древността до съвременността. За съжаление тази хубава идея не се осъществява.
През 1942 г. Националната художествена галерия е открита.  В нея са експонирани най-големите постижения на възрожденската ни живопис. На първият етаж са разположени най-забележителните творби на Захари Зограф, Ст.Доспевски, Цокев, Павлович, както и щампи и рисунки от тревненската, самоковската и др. школи, богатата сбирка от възрожденски икони, следосвобожденска графика и чуждестранната колекция. Вторият етаж е посветен на съвременното българско изкуство. Там са представени всички по-известни художници и скулптури от началото на ХХ век.
Националната художествена галерия се обособява като един нов самостоятелен културен институт. За окончателното му обособяване Н.Мавродинов подготвя специален законопроект.  В него той предвижда Народната художествена галерия да се учреди с имуществото на художествения отдел на Народния археологически музей, заедно с неговите сбирки, пособия, фото архив и библиотеката с литература посветена на средновековното и модерно изкуство. За съжаление тази идея не се осъществява, а трагичната бомбардировка през януари 1944 г. унищожава новата сграда на галерията.
Народният етнографски музей приключва в началото на 20-те години един от най-ползотворните етапи от своето съществуване. Извършена е огромна събирателска работа. Музейните колекции са обогатени с уникални музейни предмети илюстриращи ежедневния бит и материалната култура на българите във всички земи населявани от тях.  По време на Първата световна война се комплектуват богати сбирки от районите извън тогавашните държавни граници - главно от Македония, Беломорска Тракия и Добруджа. Фолклорната колекция е разширена значително. Записани са от всички етнографски райони народни песни, приказки, вярвания, пословици и мн. др. По-бедно са представени обичаите и обредите. Затова през следващите години се обръща внимание на комплексното проучване на дадени райони от страната. Музейната експозиция е засегната от земетресението през 1917 г., но сериозни щети на експонатите не са нанесени.
Важен момент от развитието на Народния етнографски музей е отделянето от него на отдела Възраждане, който преминава към Народната библиотека. По такъв начин, музеят се занимава единствено със събиране, обработване и експониране на етнографски и фолклорни материали. През 1922 г. . в музея се съхраняват 10 342 архивни документа, 1 108 фото негатива, 942 старопечатни книги, а в библиотеката 783 тома.
През 1924 г. е назначен новия директор на музея - Ст.Чилингиров.  Той предприема редица стъпки пред Министерството на народното просвещение за подобряване на материалната база на музея. Предлага се да бъдат закупени модерни уреди за записване на народни песни и техните мелодии за да бъдат съхранени в оригиналния им вид за поколенията. За събиране на фолклорен материал се използват главно учители и музикални специалисти. Сред най-активните учени сътрудничили на музея през този период са проф. В.Стоин, П.Стефанов, И.Камбуров и др. През 1925 г. В.Стоин основава музикалния архив на музея, в който работи до последния си ден (1938 г.)
За да се разшири дейността относно издирване и съхраняване за бъдещите поколения на образци от материалната и духовната култура на българите през 1925 г. се създава Българско етнографско общество. В неговия учредителен комитет влизат изтъкнатите български учени: Ив.Шишманов, М.Арнаудов, А.П.Стоилов, А.Божков, Д.Христов, Т.Денков, Ст.Л.Костов.  То се създава във времето когато в резултат на урбанизационните процеси и настъпващите промени в българското общество след войните постепенно се изгубва оригиналния облик на българските селища, променя се ежедневния бит на хората, както и празнично-обредната система. Безвъзвратно изчезват празници и обичаи характерни за дадени етнографски райони. Променят се народните песни, забравят се стари юнашки песни, появяват се нови - възпяващи героизма на българските войници по време на многобройните войни и т.н. всички тези динамични изменения трябва да бъдат регистрирани, документирани и запазени за науката. Ето защо създаването на Българското етнографско общество е навременна инициатива на Народния етнографски музей.
Независимо от големите финансови трудности, Народният етнографски музей се развива и утвърждава като единствения централен музей създаващ богата колекция от веществени паметници свързани с българската етнография и фолклор. Неговата експозиция е сред най-оригиналните в страната. Благодарение на художника-скулптор Ал.Андреев, в нея са експонирани чудесни носии върху специално изработени манекени. Пресъздадена е селска къща със сватбена гощавка, в която са представени по оригинален начин, чрез манекени, различните участници в този обичай.
През цялото си между военно съществуване Народният етнографски музей чувства остра нужда от кадри. Поради ограничения щат на музея, към него се привличат доброволни сътрудници, главно учители, които се командироват в различни краища на страната за да извършват събирателска работа. Така например през 1928 г. към музикалния отдел са привлечени З.Иванова и Й.Чешмеджиев, които събират народни песни в Македония и Западните Родопи.
Някои от командированите учители се включват и в международните изяви на музея. Така например, през 1931 г. П.Стефанов изнася лекция в Чехословакия посветена на ритмичните особености на българската народна музика. Най-активна в представянето на българските обичаи, народна музика и танци в чужбина е Р.Кацарова. Тя изнася лекции в Лондон, Виена, Белград и др.
Международните научни изяви на сътрудниците на музея утвърждават неговия авторитет зад граница. Д-р Е.Петева участва в Международния конгрес “Народните изкуства в народните празници” проведен в Брюксел през 1930 г. Тя представя доклад посветен на събора Св. Илия в Широка лъка, който е съпроводен с богат илюстративен материал от снимки и диапозитиви, дело на фотографа С.Костов, документален филм на оператора А.Темелков и илюстрации от художника Дечко Узунов. Така учените от различни страни стават съпричастни към богатия български фолклор. През 1934 г. Ст.Романски и Хр.Вакарелски вземат участие във Втория международен конгрес на славистите във Варшава - Краков. Особен интерес предизвиква реферата на Хр.Вакарелски за славянските вярвания. На този конгрес се решава Народният етнографски музей в София да изработи общославянски речник.  През 1936 г. в България се провежда Четвъртия конгрес на славянските географи и етнографи.  На него нашите учени и музейни работници достойно представят българската етнографска школа.
Български етнографски изложби гостуват все по-често в чужбина. През есента на 1922 г. в Сен Албекс, край Лондон е уредена българска експозиция, в която са включени мъжки и женски носии, шевици от Габровско, Самоков, Дупница, Кюстендил и Плевен и др. музейни предмети.  През 1937 г. в Париж се организира Международна изложба на народни танци. Народният етнографски музей участва с четири танцови групи от малки кукли представящи: ръченица, лазарки, хоро и кукери.  През 1938 г. Българска етнографска изложба гостува в Прага. Тя широко отразява традиционния бит и празнично обредната система на българите. Експониран е интериор на жилище от Жеравна, различни обичаи са представени чрез подреждане на сцени от манекени, музикалното  и танцово богатство е показано с кукли и записи на народни песни и т.н. Интерес сред посетителите предизвикват веществените паметници и особено демонстрацията на различните видове традиционни техники. Част от изложбата е и малка книжарница, в която се продават издания на музея и други албуми отразяващи красотите на България и нейния традиционен бит и народна култура. Главен организатор на тази изложба е Е.Петева.
В края на 30-те години се оформя окончателно структурата на Народния етнографски музей. През 1936-37 г. към основния етнографски отдел се оформят два подотдела за веществено и народно изкуство, в които се комплектуват колекции - облекло, накити, шевици, покъщнина, селскостопански инвентар, както и предмети свързани с обичаи, вярвания, народна медицина. Отделно се комплектуват фондовете на музикалния отдел и архив.  През 1939 г. се въвежда нова структура на музея. за уредник на отдел “Народен бит и обичаи” е назначен Хр.Вакарелски, а за асистент В.Венедикова. Отдел “Словесно творчество и народна музика” се завежда от Р.Кацарова-Кукудова. От декември 1944 г. се обособява и единен фолклорно-музикален отдел.
Етнографските експедиции в страната зачестяват. През 30-те години особено внимание се отделя на нотирано записване на народни песни - коледни лазарски, великденски, годежарски, сватбарски и мн. др. След закупуването на звукозаписна техника се документират и първите 6 народни песни.  След възвръщането на Добруджа през 1941 г., Народният етнографски музей организира системни научни експедиции в този български край. В годините на Втората световна война научно-експедиционната работа е преустановена. Във фондовете на музея през 1943 г. се съхраняват над 15 хил. етнографски предмета, над 25 хил. записа на народни песни и мелодии и над 10 хил. негатива и фотоснимки.
Народният етнографски музей е сред потърпевшите културни институти от разрушителната съюзническа бомбардировка над София на 30 март 1944 г. Най-тежко е засегната експозицията, но фондовете са спасени. През декември 1944 г. всички специалисти на музея започват проверка на състоянието на музейния фонд, неговото каталогизиране, както и систематизацията на музейните колекции и архива.
Столичния общински музей се създава през 1928 г. във връзка с честването на 1 000 – годишнината от Златния век на българската книжнина и 50-годишнината от Освобождението на София. За да се запазят веществените следи на историческото величие и на националната култура Общинският съвет решава да основе Столичен общински музей. Той трябва да има три отдела: за веществени паметници, исторически архив и картинна галерия.  Всеки отдел има за задача да издирва и комплектува фондовете със специфичните паметници, документи и художествени произведения за които отговаря.
Реализацията на идеята за създаване на Столичен общински музей започва със заповед № 2307 от 22 октомври 1928 г. на кмета на София Владимир Вазов за учредяването на специална комисия, която да посочи начините и средствата за изграждане на музея.  Първоначалната идея е столичната библиотека да бъде също в рамките на музея, но тъй като тя се развива доста по-бързо и с времето се обособява като самостоятелен културен институт с авторитет сред гражданството.
Първият уредник на Столичния общински музей е К.Вълев, чиновник от Кадастралното отделение на общината. Във воденият от него Дневник на Столичния общински музей се отбелязва, че не трябва да се губи време и веднага да се започне събиране на материали за историята на София, като се подирят всички по-стари софиянци, взели непосредствено участие в обществения живот, за да бъдат поканени да депозират в музейния архив своите спомени, дневници, портрети и други предмети, свързани с по-важни събития при изграждането на тогавашна София.
Създаването на Столичния общински музей и на Градската библиотека е възложено само на един уредник. К.Вълев отделя по-голямо внимание на библиотеката и така постепенно музеят и архива остават на заден план. Специалната комисия която е изградена да подпомага тази дейност не е много активна, а и липсва и компетентност за разрешаване на трудностите. Икономическата криза, която изживява по това време страната допълнително ограничава дейността на уредника. Малкото средства които са заделяни от Столичната община, често са отклонявани за други цели. Трудните условия на работа и критиката на която е подложен К.Вълев, го принуждават да подаде оставка през март 1931 г. Огорчението му от несправедливите обвинения е толкова голямо, че той дори не присъства при описването на събраните от него веществени материали, архивни документи и книги. Така се съставя първият опис на музея, архива и библиотеката. За кратко време имуществото е прието от Х.Стоянов, а след него е назначен В.Класанов. Негова заслуга е доброто уреждане на Столичната библиотека, но за музея и архива той не намира време.
В началото на 1929 г. е изготвен и окончателният вариант на Правилника на Столичния общински музей, но до влизането му в сила не се стига. Променен като Правилник за Столичната библиотека и музей, той е одобрен от Постоянното присъствие на Столичния общински съвет едва на 3 юли 1931 г.  В него се посочва основната цел на този културен институт: “да буди у жителите на гр. София интерес към четене, да способства за тяхното научно, нравствено и естетично развитие и да представи културата на народите, населявали гр. София”.  За постигането на тази цел се предвижда широк кръг от дейности, които в областта на музейното дело са: да се събират, запазват и излагат предмети които имат художествено, културно и историческо значение за гр. София, същевременно ще се събират архивни документи, както и ръкописи, автографи, портрети на български писатели, учени, общественици, културни дейци и др.
Столичната общинска библиотека и музей е общинско учреждение под прякото управление на Столичната община. Ето защо, след приемането на Правилника тя издава специална Наредба, в която подробно се разглеждат всички въпроси относно управлението на Столичната библиотека и музей.  Посочва се, че “библиотечният и музеен имот се дели на книжовен, музеен и покъщнина”. Тук е определено, че “музейният имот се състои от паметници, монети, картини, скулптури и пр. от разни времена, чрез които се представя културата на народите населяващи гр. София”.
През 1934 г. в предвид на изоставането на музейната дейност със заповед на кмета е назначен Специален музеен комитет в който влизат: д-р Б.Бояджиев – председател и членове: Л.Сокеров, М.Кузов, Д.Христодоров, Л.Вълчанов и Н.Ганев – уредник на библиотеката и музея по това време.  Комитетът не успява да извърши прелом в работата по комплектуването на музея и архива. Тази нерадостна констатация е отразена и в отчета на кмета на София инж. И.Иванов през 1937 г.
Най-голяма е заслугата на П.Славински за решително обновяване на работата в Столичната библиотека архив и музей. През 1940/41 г., той като помощник-началник на административното отделение на общината успява да наложи създаването на отделение “Културни грижи”. В неговите компетенции е работата на библиотеката и музея. Незабавно са увеличени работещите там от двама на девет души. Така работата във всички направления потръгва успешно, след като има и необходимия персонал.
През 1941 г. по предложение на П.Славински се извършва преструктуриране на Историческия архив във три отдела. В първият -”Архивен и документален” се събират документи за събития, празненства, посещения на видни личности, писма, ръкописи, и материали за живота на видни политически, културни и стопански дейци, живели и работили в София и др. Във вторият отдел се комплектуват документи за историята на Столичната община, на отделните нейни служби, по-големи строежи, както и за по-видните общински съветници. Третият отдел е фото архив, събиращ изгледи, картички и документални снимки за развитието на столицата и нейните жители.
Нов период в дейността на Столичния общински музей, архив и библиотека започва през 1941 г., когато на 1 декември официално е открита новата им сграда на площад “Бански” № 3. За съжаление трите културни института работят при новите, добри условия само две години. На 30 март 1944 г. при поредната голяма бомбардировка над столицата сградата е разрушена. Музейните и архивни работници още с първите опасности от бомбардировки изнасят и укриват архивните и музейни сбирки в трезорите на БНБ, в електроцентралата в с.Мала църква, Самоковско, в каменоломната до Владая и в с.Драгалевци.
През двадесетте години се полагат основите и на Църковния историко-археологически музей. Той е създаден през 1921 г. като присинодална сбирка.  Помещава се и до сега в оригиналната със своята архитектура сграда на Богословския факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”, строена през 1906 г. През 90-те години на ХIХ век, Светият синод на Българската православна църква се обръща към всички свещеници и монаси да издирват и събират ръкописи, старопечатни книги, ценни икони, църковна утвар и други исторически и археологически паметници и да ги изпращат в митрополиите и Св. Синод. С най-голям принос за събирането на това безценно богатство на християнското изкуство е академик Гошев, който е обходил всички краища на страната. Той дълги години е директор на музея до 1959 г.
Със заповед № 198 от 17 януари 1923 г. Министерството на Народното просвещение официално регламентира статута на Църковния историко-археологически музей. В него се обособяват следните отдели: ръкописи и старопечатни книги, иконографски, художествен и историко-архивен.
Експозицията на музея включва едни от най-ценните паметници на християнското изкуство по нашите земи. Най-старата икона е “Св. Георги и Св.Димитър на коне”.  Тя е от Х-ХI век и е уникат, защото е изпълнена чрез специална техника – енкаустика върху барелеф. Иконата показва една приемственост с художествените традиции на Първата българска държава. От ХIII-ХIV век са иконите: “Св. Богородица Одигитрия”, “Христос Пантократор”, Рождество Христово”, “Преображение Господне”, “Св. апостол Андрей”, “Вход Господен”, “Св. Кл.Охридски” и др.  Всички те са от времето на Второто българско царство и са постъпили от Несебър, Созопол, Бачковския манастир и другаде. Една от най-интересните икони от ХIV век е “Влизането на Христос в Ерусалим” от Арбанаси. Най-богата е колекцията от икони от Възраждането. Представени са основните възрожденски иконографски и зографски школи и техните най-големи майстори. Богата е и колекцията от църковна утвар.
В архивната и старопечатна сбирка се пазят оригинални ръкописи и документи свързани с църковно-националната борба и провъзгласяването на Българската екзархия. Там се съхраняват ръкописи и кореспонденция на видни църковни и възрожденски дейци, като: Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Екзарх Антим I, Екзарх Йосиф I, митрополит Климент Търновски и др. Сред най-ценните старопечатни книги е едно от първите печатни издания – Острожката библия от 1581 г., както и първото издание на Неделника на Софроний Врачански от 1806 г. Сред ръкописните книги едни от най-ценните са: Слепченското евангелие от ХV век, Бобошевското евангелие, Тетевенския апостол и др. В музейния фонд има и голяма сбирка от възрожденски щампи.
През 80-те години на ХIХ век в България се заражда идеята за създаване на природо-научен музей. Сред най-пламенните радетели за тази нова културна институция са проф. Георги Златарски, проф. Марин Дринов, Константин Иречек, френския граф Амеде Алеон и младият княз Фердинанд.  На 2 август 1889 г. по повод честването на втората годишнина от възшествието си на българския престол, той излага личната си колекция от препарирани насекоми и птици. Природните сбирки на княза се попълват постоянно и се налага преместването им от двореца в специална сграда.
Естествено-историческият музей се разполага в новопостроената двуетажна сграда на ъгъла на улица “Бенковски” и бул. “Цар Освободител”. За първи директор на музея е назначен придворния лекар и частен секретар на княза д-р Паул Леверкюн.  Следващият директор отново е придворния лекар д-р Х.Гретцер. През периода 1892 -1914 г. в музея постъпват експонати и цели колекции на български и чуждестранни любители на природата: граф А.Алеон (птици и бръмбари), Емил Холуб (птици и бозайници), Стюърт Бейкър (птици), сбирките на княз Фердинанд и др.
Първата музейна експозиция е открита през 1907 г. В нея са включени най-забележителните експонати от всички колекции притежание на музея. Само от сбирката насекоми са експонирани в две зали 18 000 екземпляра. През същата година е отпечатан и каталог “Колекциите на Естествено-историческия музей в София на Н.В. Цар Фердинанд I”.
Нов период в развитието на музея започва с назначаването през 1914 г. на 28-годишният ентусиазиран природоизследовател Иван Буреш. Цялостната му научна и изследователска дейност от 1905 г. до преклонна възраст е свързана с развитието на Природо-научния музей, чийто директор той е 32 години. През този продължителен период музеят достига европейско равнище и известност на нашия континент и в света. След войните се провеждат много експедиции в резултат на което се обогатяват музейните фондове. Постъпват ентомологичните сбирки на Юлиус Милде, Никола Недялков, Димитър Йоакимов, Петър Чорбаджиев и голямата сбирка от паяци на Пенчо Дренски.
От началото на 20-те години се обособяват четири самостоятелни отдела: зоологически, ботанически, палеонтологичен, и минераложко-геоложки. Чрез дарените сбирки на проф. Георги Златарски – първия геолог в България, на проф. Рафаил Попов – първия праисторик, на проф. Георги Бончев (геолог) се увеличават на геологическите и минералогичните фондове.  В зоологическия отдел се обособяват три секции: ихтиологична, херпетологична и орнитологична. В края на 20-те години в музейните фондове и експозицията се съхраняват: 4 500 препарирани птици от 2 300 вида и подвида, 15 000 птичи кожи, 1 000 влечуги от над 200 вида, 2 000 морски и сладководни риби, 8 000 миди и охлюви, над 10 000 вида други низши безгръбначни животни, най-голяма е сбирката от насекоми – 136 000 екземпляра от над 20 000 вида.
За непрекъснато увеличаваща се колекция на музея е необходима нова сграда. Тя е проектирана от една от най-известните архитекти по това време – Виктория Ангелова – Винарова. Строежът се извършва на мястото където е старият музей и продължава с известни прекъсвания поради финансови затруднения 11 години, от 1925 до 1936 г. На 3 октомври 1938 г., по случай 50-годишнината от създаването на музея, той отваря врати за новата си просторна експозиция.  Броят на посещенията се удвоява (30-40 000) спрямо старата експозиция. За съжаление по време на Втората световна война музеят е сериозно засегнат от бомбардировките. Унищожен е богатият научен архив, част от сбирките от тропически пеперуди, от птичи гнезда и яйца, някои бозайници, канцеларията на музея и др.
Сред музеите в провинцията с най-дългогодишна история и най-високи научни постижения е Народният археологически музей в Пловдив. Той е създаден още през 1880 г.  С Окръжно писмо подписано от директора Й.Груев и началника на канцеларията Ив.Салабашев се съобщава за решението да се създаде Музей за старини към Дирекцията на Народното просвещение. Тази идея се осъществява на практика по-късно. На 1 май 1882 г. е издаден Публично-административен правилник за организиране на Областен музей на Източна Румелия към библиотеката.  Така в един от най-старите градове на Балканския полуостров – древния Филипопол се създава културен институт в който да се съхраняват многобройните веществени паметници от различните исторически епохи. Първите постъпления в музея са: 260 археологически паметници, 784 медни и бронзови монети, 320 сребърни и 3 златни. Всички те са дарени от местни жители.  За уредник на музея е назначен руският публицист Александър Башмаков. Той разпределя постъпилите музейни предмети в три отдела: отдел за старини (археологически), нумизматичен и отдел за старопечатни книги, който преминава към библиотеката.
За развитието на музея и археологическите проучвания в района допринасят експедициите на В.Добруски и К.Шкорпил. В резултат на активната работа на А.Башмаков и подкрепата от страна на Дирекцията на Народното просвещение, колекцията на музея бързо нараства. Това се вижда от един рапорт на директора му от 28 юли 1886 г. В него той посочва, че като е сравнил каталога на нумизматичната колекция на Британския музей с описа на монетите от сбирката в поверения му музей е установил, че много от притежаваните и в двата музея монети са в повече екземпляри в Пловдив, а други липсват въобще от британската колекция. В края на 1884 г. в нумизматичната колекция са постъпили общо 16 златни, 542 сребърни и 1 221 медни и бронзови монети, към края на 1887 те са вече над 2 300, а през 1901 г. – 4 101.
От 1901 до 1932 г. начело на музея е Борис Дякович. Самият той е археолог е полага огромни грижи за разрастването на колекцията и провеждането на системни археологически проучвания в богатия тракийски регион. Фондовете на музея бързо се обогатяват с нови 215 предмета и 185 монети. Поставя се и началото на художествена сбирка, в която първоначално влизат 22 произведения на наши и чужди художници. По време на войните 1912-1919 г. работата в музея не замира, постъпват още 585 паметника, 641 монети и 40 художествени произведения.
Археологическият музей в Пловдив от 1920 г. има три отдела: археологически в който са включени паметниците от праисторическата, тракийската, елинистическата, римската, византийската и българската култура; нумизматичен и художествен, който съдържа произведения от старото и новото изкуство на България. Музеят продължава да работи в тясно сътрудничество с Народната библиотека в Пловдив. Проведените успешни археологически разкопки в районите на Кукува могила, Дуванли и Мезек предизвикват интереса на наши и чужди специалисти.
Официалното откриване на постоянната експозиция на музея се извършва на 1 март 1919 г. След земетресението от 1928 г. музеят се премества в нова сграда, в която се помещава и до днес.  В предвид на малката експозиционна площ, само една ограничена част от богатата колекция на музея е експонирана. Сред експонатите са уникални антични паметници, находките от некропола при Дуванли и прочутото Панагюрско златно съкровище.
От началото на 30-те години са и първите публикации на музея в областта на археологическите научни изследвания. Във втората - научна част на Годишника на Народната библиотека и музей в Пловдив, се отпечатват съобщения за новооткрити паметници, разкриват се резултатите от археологическите изследвания в региона. За задълбочаване на научните изследвания допринасят и младите уредници на музея, които работят в него през 30-те години, като Никола Мавродинов, Петър Миятев и др.
След смъртта на патриарха на българската литература Иван Вазов /22 септември 1921 г./, министърът на Народното просвещение Стоян Омарчевски внася в Народното събрание предложение за превръщане на дома на поета в музей. Въз основа на това предложение Министерският съвет издава постановление № 161 от 3 октомври 1921 г. В него се казва, че за да се съхрани за вечни времена дома на поета трябва да се обърне в Къща-музей “Иван Вазов”. Да се обявят за собственост на тоя музей всички останали ръкописи, както и подаръците поднесени при различни случаи. Ръководството и уредбата да се възложи на Народната библиотека в София. Въз основа на това Постановление е приет Указ № 207 на ХIХ-то Народно събрание.  С него се свиква на 7 декември 1921 г. Комисия за старините в състав: председател А.Протич - директор на Народния археологически музей и членове: ст.Станимиров - директор на Народния етнографски музей, Ст.Чилингиров - директор на Народната библиотека и др. Комисията обявява за собственост на музея всички движими и недвижими имущества на Иван Вазов. Така се слага началото на втората къща-музей на виден наш писател след създаването на къщата-музей “Алеко Константинов” в Свищов.
Решението на министерския съвет пренебрегва завещанието на Ив.Вазов, според което за главен негов наследник се определял най-малкият му брат д-р Борис Вазов. На 23 юли 1924 г. с административен акт, съставен между д-р Борис Вазов и Д.Неделчев – Софийски окръжен управител, Вазовият дом бива предаден на Народната библиотека. Божан Ангелов – директор на библиотеката, възлага на Елин Пелин да завежда музея и с акт от 25 юли с.г. му предава къщата и намиращите се в нея вещи.
От частни лица се откупуват някои ценни предмети свързани с живота на големия български поет. Така например, Министерството на народното просвещение откупува от Евгения Марс подарената на Вазов лира, изработена във Виена, при честването на 25-годишния му юбилей. Откупена е и посмъртната маска на поета работена от Георгиев от Художествената академия. От Червения кръст са изискани сърцето и мозъка на поета съхранявани там след аутопсията. Министерството на народното просвещение откупува портретите на Вазов рисувани от Г.Евстатиев и Н.Михайлов. Ген. Г.Вазов подаря овален моливен портрет на Ив.Вазов в позлатена рамка, който е подарен от неустановен наш художник при честването на 25-годишния юбилей на поета.
Музейната експозиция е разположена на двата етажа на къщата. На първият етаж е запазена в автентичния и вид трапезарията. Там е експониран стола на който е починал великият поет, като той е обгърнат с черен креп. Една стая е превърната в канцелария на музея, а в останалите две са подредени музейни предмети. На вторият етаж всички помещения са запазени така както са били обитавани от Иван Вазов. Тук е неговия кабинет, приемната и спалнята, като всички мебели и подредбата са съхранени до най-малката подробност. Така посетителят може да добие пълна представа за творческият и ежедневен живот на поета.
Официалното откриване на къщата-музей “Иван Вазов” се извършва на 28 ноември 1926 г.  Двадесет години директор на музея е големият български писател Елин Пелин. На неговият самоотвержен труд ние дължим един от най-добре уредените музеи у нас. По време на Втората световна война експонатите от музея и ръкописите на Вазов са евакуирани в околностите на София и по такъв начин са спасени. В унищожителната за българските културни институти съюзническа бомбардировка на 30 март 1944 г. е опожарена и къщата-музей “Иван Вазов”.
Къща-музей “Иван Вазов” се открива и в Сопот на 6 юни 1935 г. Идеята за възстановяване на родната къща на големият български поет, защото тя е опожарена през юли 1877 г. по време на Руско-Турската освободителна война, е на Иван Лилов и Иван Пачев, племенник на Ив.Вазов. По тяхна инициатива на 8 октомври 1920 г. в София се създава Комитет за постройка паметник и къща-музей на народния поет Иван Вазов в гр. Сопот.  Отваря се подписка за набиране на средства за строежа. Сопотските дружби от другите големи градове на страната изпращат средства, постъпват дарения и от много граждани. Вазов научава за инициативата от Иван Пачев и приятно се зарадва за отзивчивостта на съгражданите и почитателите му от цялата страна. Запазена е книгата в която са вписвани доброволните пожертвувания. Тя е заверена от нотариус при Софийския окръжен съд и подпечатана с печата на Комитета за издигане паметник и къща-музей на народния поет Иван Вазов. Интересното е, че печатът има и дата – 24 октомври 1920 г., т.е. деня в който се чества вторият – 50-годишен творчески юбилей на поета. Следователно това е най-големият подарък на твореца – решението за възстановяването на родния му дом.
Сред първите дарители във фонда е братът на Вазов, генерал Георги Вазов. Той внася голямата за това време сума от 500 лв. Голямо раздвижване около позатихналото дело се забелязва след посещението на Сопот от големият българист проф. Енрико Дамиани от Римския университет. Преводача на италиански на разказите на Ив.Вазов препоръчва да се побърза с възстановяването на родната къща на поета.
Трудности възникват не само поради финансови проблеми, но и поради липсата на достатъчни сведения за самия дом на поета, как е изглеждал той преди опожаряването му. Най-достоверна е скицата и рисунката на Вазовият дом направени от художника Г.Черкезов въз основа на собственоръчна скица и подробни обяснения дадени му от народния поет на 1 септември 1920 г. Всички Вазови роднини подаряват имотите си в Сопот на Комитета за постройка паметник и къща-музей на Иван Вазов. Средствата за възстановяване на родната къща на поета се събират от училища и читалища, като се дават вечеринки и т.н.
Проекта за къщата-музей се изработва от архитекта на Народния археологически музей в София – Александър Рашенов. Той ползва обясненията и скица на ген. Георги Вазов за бащиния му дом, както и спомени на сестра му Въла Фетваджиева.  При започването на строежа, от София идва комисия начело с ген. Г.Вазов, директора на Народния музей – Р.Попов, арх. А.Рашенов, Ив.Кирков, Ив. Лилов, ген. Пампулов и др. Събират се най-старите жители на Сопот и кмета на града за да се определи най-точно мястото където е бил домът на поета. Строежът се възлага на местния предприемач Никола Пулев, който работи със сопотски майстори, а надзора се осъществява от кмета Цочо Гамачев. Така през юни 1931 г. се започва възстановяването на родната къща на Ив.Вазов.
Заедно със строежа се подготвя и експозицията в къщата-музей. Сред най-интересните идеи за пресъздаване на духа на епохата в която е раснал Вазов е на директора на народния етнографски музей – Ст.Л.Костов. Той предлага да бъде възстановена бръснарницата според описанието в “Хаджи Ахил” и “Чичовци”. Там чрез манекени да бъде възстановена една сцена от препирнята по правописа или “восточний въпрос”. Тези манекени се изработват от Юрдан Кръчмаров и пресъздават епизода с бръсненето на Пенчо Пинтията, а наоколо седят по турски, пият кафе и смучат чибуци Иванчо Йотата, Кара Язът, Хаджи Смион и Хаджи Бошнак.
Полагат се и големи усилия за да се набавят оригинални предмети за възобновяване на интериора на родната къща на поета. Лично Ст.Л.Костов набелязва какви експонати ще трябва да издирят. Под негово ръководство се оформя вътрешната наредба на дома, като се използват сведения от братята и сестрите на Вазов. Те подаряват и много от вещите. Ана Пачева – сестра на поета дарява моминския си сандък правен в Брашов през 1874 г., бакърен мангал, фотографии и др.
Тържественото откриване на къщата-музей “Иван Вазов” и освещаването й се извършва на 6 юни 1935 г. от Пловдивският митрополит Максим /сподвижник на В.Левски/, в присъствието на цар Борис III, м-ра на просветата ген. Радев, директора на областта Иванов, близките на поета и членовете на Комитета. Сред многобройните гости стекли се на този всенароден празник са писатели, общественици от столицата и много граждани от Сопот и околностите.
В знак на благодарност към Сопотската дружба в София, която става инициатор за въздигане на къщата-музей на Ив.Вазов, Общинският съвет в родния град на поета с решение от 6 юни 1935 г. обявява нейните членове за почетни граждани гр. Сопот.
Къщата-музей “Алеко Константинов” в Свищов е създадена през 1926 г. Още приживе, през 1896 г., големият български писател подарява родната си къща на Свищовската община за да се използва за културните нужди на града.  През 1911 г. възниква идеята родната къща на писателя да се превърне в музей, който да е филиал на Народния етнографски музей в София. Поради войните тази идея не се реализира. По инициатива на Учителското дружество в Свищов, през 1919 г. се изпращат писма до училищата в цялата страна за съдействие при учредяването на музея. Със средства от Министерството на народното просвещение и Министерството на обществените сгради, през 1921 г. започва реставрация на родната къща на Алеко Константинов. Изграждането на експозицията е поверено на уредниците на Народния етнографски музей в София.  Издирени са  и експонирани редица ценни реликви свързани с живота и творчеството на писателя. Така в къщата построена от бащата на Алеко – Иваница х. Константинов се създава интересна експозиция пресъздаваща най-важните етапи от краткия, но богат обществен и творчески живот на Алеко Константинов.
Откриването на къщата-музей “Алеко Константинов” е съпроводено от големи тържества от 21 до 23 май 1926 г.  В тях вземат участие жителите на Свищов и многобройни гости - писатели, общественици, учители и ученици дошли да се поклонят пред доблестния живот и богатото творчество на “Щастливеца” - Алеко Константинов.
Дълги години завеждащ музея е учителя Ст.Стефанов. Тъй като той е запален археолог, във музейните фондове се натрупват много богата археологическа колекция. Тя е експонирана на първия етаж. На вторият етаж от родната къща на Алеко Констанитинов е разположена експозиция за неговия живот и творчество. Запазени са многобройни лични вещи и предмети с които се разкрива детството и юношеството на поета. Възстановен е интериора на дома, както той е изглеждал през втората половина на ХIХ век. Сред най-ценните експонати е изложено и сърцето на писателя, спряло да тупти твърде рано, през 1897 г. Богатото му творчество е представено чрез многобройните му издания както на български, така и на чуждите езици, на които е превеждано.
Нов етап от развитието на военноисторическите музеи и изследването на военната ни история започва след издаването на Заповед № 391 от 4 юли 1916 г. на главнокомандуващия на Действуващата армия за създаване на Военноисторически музей.  От своя страна началникът на Военното училище със заповед № 124 от 28 юли 1916 г. назначава за завеждащ Военноисторическия музей капитан Атанас Димитров.  От 1917 г. музеят има два отдела – оръжеен и исторически. Събирането на материали за бъдещият Главен военноисторически музей е съпроводено с едно задълбочено проучване на историята на всеки един отделен паметник, за живота и военното дело на притежателя на дадени бойни реликви и по такъв начин се допринася за изясняване на някои детайли и етапи от военната ни история. Главна заслуга за широко мащабната събирателска работа на бойни реликви по време на Първата световна война има създаденото със заповед № 961 от 16 юни 1917 г. Историческо отделение при Щаба на армията. За съжаление след края на войната то е закрито и Военноисторическият музей, който е към него също преустановява своето съществуване. Дейността на Съглашенската контролна комисия на нашата територия налага укриването на най-ценните военни реликви и музейни предмети събрани във Военното училище.
В края на 1920 г. се създава Военноисторическа комисия при Щаба на армията, която се заема и с възстановяването на Военноисторическия музей. Музейните предмети отново се събират във Военното училище като се извършва нова инвентаризация и се оформят инвентарните книги. Големи заслуги за увеличаване фондовете на музея по това време има подполковник Иван Кръстев Стойчев. Въпреки многобройните инициативи до разкриване на постоянна експозиция на Военноисторическия музей не се стига. Едва след създаването на отделение Военни музеи, паметници и гробове към Министерството на войната през 1931 г. можем да говорим за конкретни стъпки в тази насока.  На призивите към всички музеи в страната да се изпратят за Главния военен музей оръжия, бойни реликви и лични вещи свързани с освободителните борби на българите, както и от участията ни във войните за защита на Отечеството, се отзовават много музейни дейци. Постепенно фондовете нарастват и дори организаторите са затруднени от липса на помещения където да съхранят многобройните военни реликви. За обработката на стотиците музейни предмети и подбора на най-подходящите за постоянната експозиция на музея допринася и опитният руски музеен деец о.з. генерал В.Н.Смердов, който през 1913 г. е създал Руският военен музей.
След като извървява, дълъг път на събиране на музейни предмети и разработване на експозиционен план Главният военен музей е открит за посетители на 12 май 1937 г. на ул.” Московска” 15, в бившата сграда на Софийското офицерско събрание, построена още през Временното Руско управление.  Тъй като помещенията не са достатъчни за разгръщане на една представителна експозиция, през 1936 г. е приет Наредба-Закон за основаване на фонд “Военни музеи, паметници и гробове”, чиято главна задача е да се наберат средства за нова сграда на Главния военен музей.
Експозицията на Главният военен музей обхваща няколко основни теми: Национално-освободителните борби, Руско-Турската война 1877-78 г., Сръбско-Българската война, Балканските войни и Първата световна война. За събиране и съхраняване на музейни предмети са създадени 22 отдела: Ръчно оръжие – тук се съхранява богата колекция от лично оръжие притежание на: П.Хитов, Илю войвода, Ив.Кулин, Ангел войвода, капитан Дядо Никола, Г.С.Раковски, Г.Бенковски и др.; Артилерийска, бронетанкова и автомобилна техника, Произведения на изобразителното изкуство – с яркото представяне на картините на Ярослав Вешин, Николай Павлович и др., фото сбирка от портрети на четници, членове на БРЦК и мн. др.; Знамена – на четите на Ф.Тотю, Х.Димитър и Ст.Караджа, на въстаници от Априлското въстание, Самарското знаме и мн. др.; в останалите отдели се събират: униформи, медали, технически и др. военни средства от военновъздушните и военноморски сили, инженерни войски, медицински и тилови служби и др. Музеят разполага и с архивна сбирка на документи свързани с бойната слава на българската войска.
Създаването на Главният военен музей бележи нов етап в музейната практика на страната. Някои специалисти определят военноисторическите музеи като ведомствени. Експонатите и техните експозиции далеч надхвърлят обсега на едно ведомство, в тях е съсредоточено национално историческо богатство разкриващо българската държавна традиция и нейната защита от българската войска и армия през различните етапи на нейното съществуване. Тук са експонирани свидни за всяко българско сърце военни реликви – знамена на чети и бойни полкове, лично оръжие на революционери, генерали и офицери и т.н. Същевременно чрез създаването на експозицията на Главният военен музей се стимулира допълнително изучаването на националната ни военна история.
Друг важен военноисторически музей, открит в началото на 20-те години е Военноморския музей във Варна. Още братята Шкорпил, основатели на Варненското археологическо дружество и музей, започват да събират отделни паметници свързани с морският живот на града през различните исторически етапи от неговото развитие. В открития музей към Варненското археологическо дружество (създадено през 1901 г.), са експонирани и паметници свързани с българското търговско и военно корабоплаване и корабостроене.
Началото на събирателската работа за създаване на Морски музей започва през 1883 г. в Русе.  Тогава, командващият Дунавската военна флотилия капитан-лейтенант Зиновий Петрович Рожественски (бъдещият адмирал от Руския флот, героят от морската битка при Цушима), започва събирането на материали за създаване на Морски музей. Основната цел която си поставя З.П.Рожественски е ограмотяване на българите в областта на морското дело, тъй като ние не се славим като смели моряци, напротив, живеейки векове край бреговете на едно топло море, ние не ставаме морски народ. В писмо на командващия Дунавската флотилия от 1883 г. до военния министър ген. Паренсов се искат средства за откриване на Морски музей. Работата по издирване и събиране на морски реликви продължава и през следващите години. През 1885 г., руските офицери от Дунавската флотилия създават в Русе своя организация, наречена “Офицерско събрание” (Военен клуб).  Към тази организация се предвижда и създаването на Морски музей. Кризата в отношенията между България и Русия след Съединението довежда до отзоваването на руските офицери и тяхното дело замира. Експонатите и архивните документи остават на съхранение в щаба на Дунавската флотилия. След създаването на Български военен флот във Варна през 1897 г. започва нов етап в събирателската работа.
По време на войните Българският морски флот се закалява в морските сражения. Събират се много наши и чужди (трофейни) военни реликви. След Първата световна война, според клаузите на Ньойския договор, България губи правото да притежава Военноморски флот. Тогава във Варна на 1 юли 1920 г. се основава най-голямата морска културно-просветна организация – Български народен морски сговор. Тази обществена организация си поставя като основна цел ускореното морско развитие на страната, както и създаването на Морски музей. От щаба на Военноморския флот са приети експонати събирани още от руските офицери служили в Дунавската флотилия, както и многобройни трофеи и военни реликви от войните. Стотици експонати са дарени от ветерани на Черноморския флот. Идеята за създаване на Морски музей е подкрепена от Министерството на Народното просвещение и лично от министър Омарчевски. С отпуснатите 50 хиляди лева се подрежда експозицията в две стаи на Девическата гимназия във Варна.
Тържественото откриване на първият Морски музей в България се извършва на 20 май 1923 г.  До 1955 г., той е под ръководството на Министерството на народното просвещение, а след това към Министерството на народната отбрана. За главен уредник на музея е избран всепризнатия музеен деятел на Варна Карел Шкорпил, негови помощници са руските емигранти Олга и Александър Полубояринови.  В сегашната си сграда музеят открива постоянната си експозиция през 1956 г., а от 1957 г. е експониран и бойният кораб “Дръзки”. Международните ограничения задържат развитието на Българският военноморски флот, но в областта на военноморското музейно дело те не се отразяват. Морският музей събира не само военни реликви, но и експонати свързани с гражданското и търговското мореплаване и корабостроене. През своите 70 години съществуване, Морският музей във Варна събира музейни предмети свързани с голямата тема “Българинът и морето”. Техническият характер на част от експонатите, които се събират в Морския музей, го превръщат и в родоначалник на бъдещите политехнически музеи.
Дело на военните във Варна е и мавзолея “Владислав Варненчек”. В центъра на бойното поле, където през 1444 г. водените от Владислав III Ягело и Ян Хуниади християнски войски от Европа срещат в жестока битка стохилядната армия на Мурад II, през 1924 г. върху една тракийска могила е издигнат скромен паметник.  През 1934 г. се създава обществен комитет за издигане на мавзолей, в него влизат: командирът на 8-и пехотен полк полковник Петър Димков, кметът на Варна инж. Янко Мустаков, Н.Димитров, инж. Л.Димов, К.Шкорпил, полският почетен консул, а за председател на комитета е избран полският посланик Адам Тарновски.  С откриването на мавзолея “Владислав Варненчек” на 4 август 1935 г., се до обогатяват музейните обекти в града. Така Варна се превръща в един от музейните центрове на България до Втората световна война.
Военноисторическите музеи имат решаващо значение за развитието на музейното дело в България. Чрез тях се създават развити музейни центрове в страната, каквито са в Плевен и Варна. Независимо под чие върховно управление са през различните периоди, или на подчинение на Министерството на войната или на министерството на Народното просвещение, военноисторическите музеи наред с Народните музеи са най-добре организираните и с най-голям принос за проучването на военната и националната ни история и за създаване на високо патриотични музейни експозиции.
Икономическите и политически кризи в страната между двете световни войни допълнително затрудняват развитието на музейното дело по места, тъй като то не е подпомагано от държавата, а се крепи единствено на ентусиазма и всеотдайността на учители и читалищни деятели посветили живота си на просветата и опазването на историческите и културни паметници. Така например, не успелият опит да се създаде музей в църквата “Св. 40 мъченици” в Търново, през 1921 г. се увенчава с успех. Към местното читалище “Надежда” се създава музейна сбирка при съдействието на М.Москов, Ив.Йорданов, Й.Кулелиев и Т.Николов.  Подобна е и съдбата на музея в Разград. Там се създава Археологическо дружество още през 1877 г., но до музейна експозиция се стига едва през 1922 г.  И тук главната заслуга е на учителя А.Явашов, ревностен изследовател на древната история на Разградския край.
Още преди войните в Бургас започва активна дейност насочена към създаването на местен музей. Тази благородна идея се реализира през 1925 г., когато се обединяват сбирките към гимназиите и окръжната училищна инспекция. С помощта Г.Кацаров се създава археологическото дружество “Дебелт” в което се включват местните учители Г.Аянов, Н.Войников, П.Воденичаров и И.Панталеев.  Тяхна е заслугата през следващите десетилетия музеят в Бургас да се развива и обогатява. През същата година се създава музеят в гр. Ямбол, а през 1935 г. и в Хасково.
В резултат на грижите за старините на учителя З.Измирлиев в Сливен се открива музейна сбирка към читалище “Зора” през 1929 г. Друг музеен обект е и реставрираната къща на Стефан Караджа, открита за посещение през 1935 г. по време на честванията посветени на откриването на паметника на великия войвода в центъра на града. Самоковският “Музей на Възраждането” приема своите първи посетители през есента на 1931 г. Той е създаден по инициатива на местни художници, продължители на голямата възрожденска, зографска, Самоковска школа.  По това време се реализира и идеята за превръщане на родната къща на Т.Каблешков в музей. През 1930 г. тя е открита, а след това се полага и началото на музей към читалището.
В други възрожденски центрове се предприемат подобни стъпки. Вече беше посочено създаването на къщата-музей “Иван Вазов” в Сопот. По-късно са възстановени кантората и бакалницата на чорбаджи Марко, както и кафенето на Генко Гинкин. По идея на З.Гочева, Н.Чешмеджиев и Т.Миланов възниква музейна сбирка и към читалището. През 1940 г. тя е преместена в метоха, където не веднъж се е подслонявал Васил Левски. В Карлово се правят опити за създаване на музей още от 1902 г. През 1937 г. по повод 100-годишнината от рождението на Дякона на свободата със съдействието на Народния археологически музей започва преустройството на родната му къща в музей.
Най-голяма заслуга за развитието на музейното дело в Родопите има Ст.Шишков. По време на честването на неговата 70-годишнина, през 1935 г., той дарява 85 хил. лв. за създаването на Родопски музей в родното му село Устово. Този музей е открит през 1937 г., а неговия Правилник е утвърден от Министерството на народното просвещение.  През 1935 г. в с. Райково се създава общинска сбирка, която по-късно заедно с тази от Устово се обединяват и експонират в реставрираната Пангалова къща в Райково.  В Кърджали местния музей е създаден от археологическото дружество “Източнородопска старина” учредено през 1938 г.
Създадените в края на ХIХ и началото на ХХ в. местни музеи продължават своето съществуване на приливи и отливи. Така например, Габровският музей се разширява до толкова, че помещението отделено му в Априловската гимназия е недостатъчно за да се експонират най-интересните паметници. Ето защо от 1926 г. той премества своята експозиция в училището “Неофит Рилски”, където има по-голяма експозиционна площ. В Стара Загора с методическата помощ на такива видни български учени като Н.Мушмов, Д.П.Димитров, Ив.Дуйчев и П.Динеков музеят успешно се развива и обогатява значително колекциите си. Казанлъшкият музей бележи нови успехи благодарение на добрата приемственост. След големия ентусиаст П.Топузов, музея е поет от големия български писател, художник и общественик Димитър Чорбаджийски - Чудомир. Той поддържа много тесни връзки с Н.Мушмов, Кр.Миятев, А.Протич, Ив.Велков и Т.Герасимов благодарение на което Казанлъшкият музей е сред на-успешно развиващите се между двете световни войни и за това е предложен през 1939 г.  за превръщане в областен музей наред с музеите в най-големите градове на страната.
Съществува и една не малка група музеи, които все още не са добре проучени, те се създават през различни периоди в селата, към читалища или училища. Така например, в с. Бежаново, Луковитско възниква музейна сбирка още през 1912 г. Повечето селски музеи се създават в периода между двете световни войни: през 1932 в Калково и Осенец, Разградско и Каменово Кубратско; през 1934 г. във Водица, Садино и Дриново, Поповско; през 1940 г. в Букьовци (Мизия) Оряховско; както и в: Караш и Г.Пещене, Врачанско; Аксаково, Варненско; Алеков, Свищовско; Бяла Черква, Търновско; Чомаково, Търнак и Борован, Русенско; Велиново и Г.Белово, Пазарджишко; Българево и Черноград, Айтоско; Д.Василица, Ихтиманско; Пчеларово, Кърджалийско; Гинево, Хасковско; Г.Чардак, Пловдивско; Джиново, Сливенско и др.
Тези многобройни, предимно читалищни музейни сбирки, както и музеите в малките градове като: Тетевен, Трявна, Етрополе, Ботевград, Балчик, Карнобат, Нова Загора, Дупница, Свети Врач (Сандански) и мн. др. показват огромния интерес към историческите старини по нашите земи. Те са издирвани и съхранявани от ентусиасти учители и читалищни дейци. Общо в края на 1941 г. в страната има официално регистрирани 40 музейни сбирки съхраняващи 22 475 музейни предмета описани във фондовите им книги.
В навечерието на Втората световна война в България има следните държавни музеи: Народен археологически музей, Народен етнографски музей, Естественоисторически музей /Царския природонаучен музей/, Държавна художествена галерия /открита през 1942 г. и унищожена от бомбардировките през 1944 г./, Археологически музей при Народната библиотека в Пловдив, къщите-музеи “Алеко Константинов” и “Иван Вазов”. В не приетия през 1939 г. Проекто-закон за старините се предвижда създаването на областни държавни музеи в Пловдив, Варна, Видин, Стара Загора и Казанлък, а в Търново и Шумен читалищните музеи да се присъединят към Народните библиотеки в тези градове, но тази навременна идея не е реализирана.